Град на стълби

— Така изглежда — казва Шара. — Прилича на дупка, която пробиваш с горелка в метал.

— Виждала ли си такова нещо?

— Всъщност… не съм. Което, откровено казано, сериозно ме притеснява.

Бялата светлина на свещите танцува диво по пръстените стени. Странно течение гали страните на Шара. Тя нагласява очилата си.

Стъпалата сякаш се стапят под краката ѝ. Стените се отдръпват, стават каменни… не, каменни стенописи, при това със сложен и великолепен рисунък. Макар треперливата светлина да ѝ пречи, Шара е сигурна, че сред другите елементи на стенописа различава тънката фигура на Аханас и знака на Таалхаврас.

Стените все така се отдалечават. После изчезват напълно.

— О, да му се не види — казва Шара.

Светлината на свещите избутва мрака. Сенките се оттеглят като завеса и разкриват гигантска каверна…

Шара различава по нещо тук и по нещо там, по-близо и по-далеч…

— Да му се не види!

Оглежда се. Каверната е огромна и навява мисли за утроба — таванът и подът са вдлъбнати и се срещат в центъра на залата чрез нещо като каменна колона. Залата е разделена на шест атриума, които се събират в средата ѝ като венчелистчетата на приказна орхидея. А всеки сантиметър от стените, тавана и пода е покрит с глифи, символи и пиктограми, изобразяващи странни и смущаващи събития — мъж издърпва бодливо цвете от череп и връзва стеблото му около езика си; три жени, претърпели вивисекция, се къпят в планински поток, очите им са като стъклени мъниста, а от брега ги наблюдава елен; жена зашива разрез под мишницата си, а от разреза се подава безизразно мъжко лице, сякаш човекът е зашит вътре в нея; четири гарвана кръжат в небето, а под тях мъж вади вода от земята с копие… И така нататък, и така нататък, образи ужасни и иносказателни, чието значение ѝ се губи.

— Какво… — почва Зигруд, задавя се и кашля. — Що за място е това?

В центъра, където подът и таванът се събират, около колоната има мека пръст. „Откъде може да е дошла?“ — чуди се Шара. Тръгва напред, трудно ѝ е да прецени стъпките си по наклонения под.

Колоната, оказва се, не е една. Пет са и поддържат спирална стълба. Вижда се, че първоначално са били шест, но на някакъв етап са отстранили едната.

„Шест атриума — мисли си тя, — шест колони и шест Божества…“

Стълбата свършва със запечатан отвор в тавана, запълнен със слаб градеж от камъни и ронеща се глина.

— Разбира се — казва Шара. — Естествено!

— Какво? — пита Зигруд.

Шара оглежда една от колоните — изработена е майсторски, така, че да наподобява ствол на бор или елха, нагоре по кората пълзи огнена линия. Съседната колона е права и строга, един и същ сложен рисунък се повтаря отново и отново, нещо като визуално изображение на множество математически формули. Следващата колона прилича на палма, но вместо да е с характерната кора, от стъблото, под ъгъл нагоре, стърчат хиляди споени ножове. Съседната е „полазена“ от стари лиани с множество вдървенели стъбла, увити едно около друго, и е леко извита, сякаш създателят ѝ е искал да създаде впечатление за гъвкавост. Последната от петте колони е хаотично торнадо от цветя, листа, борови иглички, пясък, от какво ли не — от всичко.

Шара стиска юмруци и трепери като ученичка.

— Това е било! — извиква. — Това трябва да е било! Истинското! И през цялото време е било тук долу!

— Кое? — казва Зигруд с обичайното си безучастие.

— Не виждаш ли? Всички казват, че камбанарията на Престола на света се е смалила по време на Примигването! Но това не е вярно! Защото това е основата на камбанарията! — Тя сочи колоните около стълбата. — А по тези стълби се отива нагоре!

— И…

— И кулата изобщо не се е смалявала! Явно целият храм е потънал в калта! Онази смотана глинена барачка в парка никога не е била истинският Престол! А точно в това вярват всички, дори местните. Ето това тук! Това е Престолът на света! Тук са се срещали Божествата!

Неизбежно е откритието да завърти главата ѝ, да я изпълни с възторг, пък бил той и контрапатриотичен — та нали през целия си съзнателен живот се е занимавала с история. Ала една част от Шара е запазила достатъчно самообладание и точно тя се обажда сега:

„Това не може да е съвпадение. Най-свещената сграда в Баликов случайно потъва и така остава скрита близо осемдесет години? И точно Ернст Уиклов изкопава тунел под земята, който стига до нея? Никой не би направил такова нещо, ако не знае къде ще стигне, а няма как да знаеш за потъналия храм, освен ако някой не ти е казал.“

Шара издърпва една свещ от канделабъра на Зигруд.

— Върви да уведомиш Малагеш. Тръгвай. Ако населението на Баликов научи за това, че храмът още е тук, и се наложи публично да сложим ръка на него, ще си организираме повторение на бунтовете от Лятото на черните реки. Кажи ѝ да обяви Уиклов за издирване. Всички пропускателни пунктове във и около Баликов да си отварят очите за него. Вече имаме достатъчно да го задържим поне за разпит, ако не за друго.

— А ти какво ще правиш? — пита Зигруд.

— Ще остана тук да огледам.

— С една свещ?

— Всъщност тя е за теб. — Тя му подава свещта и посочва свещника. — А това е за мен.