Читаем Град на стълби полностью

— Виж. Помисли. Солта по земята, която я затваря в кръг… дрехите на Торскени, които сякаш са паднали на пода щом тя е влязла в кръга… — Детето, все още пищящо от болка, се опитва да стигне до тях. Уж пълзи, но движенията му са изключително странни — изобщо не използва ръцете си („Дали изобщо има ръце?“ — пита се Шара), а се придвижва с нещо като отскоци от колене. Все едно е парцалена кукла с порцеланова глава, макар че лицето, сълзите и косата изглеждат толкова истински…

Но и за миг не показва краката си. Въпреки странните движения на детето краката нито за миг не се подават под роклята.

Вкусът на прах става още по-силен. Гърлото на Шара лепне, очите ѝ горят, сякаш са пълни със ситен пясък.

Има нещо под роклята. И то не е тяло на малко дете, а нещо много по-голямо…

„О, морето да не дава — мисли си тя. — Възможно ли е да…“

— Помогнете ми! — пищи момичето. — Боли ме! Много ме боли!

— Отстъпи назад, Зигруд. Не му давай да те наближи.

Зигруд прави крачка назад.

— Не! — крещи момичето. Пропълзява като червей до самия край на кръга, на крачка от тях. — Не! Моля ви… Не ме оставяйте!

— Ти не си истинска — казва Шара на момичето. — Ти си стръв.

— Стръв? — повтаря като ехо Зигруд. — За какво?

— За теб и мен.

Детето избухва в сълзи.

— Моля ви! Моля ви, само ме гушнете. Толкова отдавна никой не ме е гушкал…

— Зарежи представлението — гневно казва Шара. — Знам какво си.

Момиченцето надава писък, звукът е оглушителен, реже като бръснач.

— Престани! — крясва Шара. — Прекрати глупостите! Не сме толкова тъпи!

Писъците секват рязко. Така рязко, че тишината е стряскаща.

Момичето не вдига поглед; седи, свито на две, застинало, безжизнено на вид.

— Не знам как изобщо си оцелял — казва Шара. — Мислех, че всички вие сте загинали по време на Голямата чистка…

Момичето обръща леко глава настрани и гъстите къдрици трепват.

— Ти си мховост, нали? От домашните любимци на Юков.

Момичето изправя гръб, но в движенията му има нещо механично, като да е марионетка, направлявана с конци. Лицето му, доскоро разкривено от сърцераздирателна агония, сега е лишено от изражение, празно като на кукла.

Нещо се размърдва под роклята. Малкото момиче сякаш пропада в материята. Завихря се прах.

Създанието се изправя бавно сред белите дипли.

Един поглед към него и Шара започва да повръща.



Прилича малко на човек — има торс, ръце и крака. Но всичко е несъразмерно дълго, разтеглено някак и с твърде много стави, сякаш тялото е съставено предимно от кокалчета и костни ябълки, които се движат под гладката кожа. Крайниците са увити в бял плат, посивял от наслоена прах, а стъпалата са кръстоска от човешки и гъши крака, всеки с по три дебели сраснали пръста, завършващи с миниатюрни съвършени нокътчета. Но най-страшна е главата — тилът напомня донякъде за главата на оплешивяващ мъж с кръг от дълга сивкава проскубана коса около плешиво петно; вместо лице или челюсти главата се разтегля напред в нещо като широка дълга и плоска човка, която на свой ред навява мисли за гъска. Но приликата с гъша човка свършва дотук — „човката“ на това създание е направена от човешка плът с множество кокалчета, като ръце със сраснали пръсти, прилепени една към друга със „свръзка“ при китките.

Мховостът изтраква с човка към Шара, звукът е влажен, чува се нещо като „фапфапфап“. Нейде в главата си Шара чува ехо от детски смях, писъци и плач. Месестата човка трака към нея и Шара вижда, че създанието няма хранопровод, нито зъби — навътре в човката има само от същата кокалеста космата плът.

Шара се превива на две и повръща отново, но запазва достатъчно присъствие на духа да се извърне настрана, така че да не засегне кръга от сол.

Зигруд се взира с празен поглед в чудовището, което крачи пред него като боен петел и го предизвиква на двубой.

— Това нещо — бавно пита Зигруд. — Да го убия ли?

— Не! — простенва Шара. Нов напън за повръщане. Мховостът изтраква с човка към нея и в главата ѝ отново зазвучават призрачните деца. „То ми се присмива“ — мисли си Шара. — Не нарушавай солния кръг! Само благодарение на него още сме живи!

— А момиченцето?

— Няма никакво момиченце… Това създание е вълшебно, но вълшебството му е тъмно.

Изплюва жлъчка на пода. Мховостът прави войнствен жест. Човешкото в движенията му е отблъскващо, но и ясно като послание — все едно създанието казва на Шара: „Хайде! Ела ми!“.

— Убил си госпожа Торскени, нали? — пита тя. — Довели са я тук и тя е нарушила солната бариера.

Мховостът поглежда купчината дрехи и свива безразлично рамене. Пантомимата е гадна, но ефективна. „Онази старица?“ Махва с ръка: „Лесна плячка.“ После изтраква с човка към тях.

— Ще ми се — казва Зигруд, стиснал здраво ножа си, — да спре да трака така.

— Иска да нарушиш кръга. Докопа ли те, ще те глътне на една хапка.

Фапфапфапфап.

Зигруд я поглежда скептично.

— Това е същество от кости и кожа — обяснява Шара. — Но не от свои кости и кожа. Боя се, че някъде в него са преобразените останки на госпожа Торскени.

Мховостът ръчка корема си с многоставните си пръсти, сякаш да провери къде точно се намира споменатата госпожа.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза