Град на стълби

— Виж. Помисли. Солта по земята, която я затваря в кръг… дрехите на Торскени, които сякаш са паднали на пода щом тя е влязла в кръга… — Детето, все още пищящо от болка, се опитва да стигне до тях. Уж пълзи, но движенията му са изключително странни — изобщо не използва ръцете си („Дали изобщо има ръце?“ — пита се Шара), а се придвижва с нещо като отскоци от колене. Все едно е парцалена кукла с порцеланова глава, макар че лицето, сълзите и косата изглеждат толкова истински…

Но и за миг не показва краката си. Въпреки странните движения на детето краката нито за миг не се подават под роклята.

Вкусът на прах става още по-силен. Гърлото на Шара лепне, очите ѝ горят, сякаш са пълни със ситен пясък.

Има нещо под роклята. И то не е тяло на малко дете, а нещо много по-голямо…

„О, морето да не дава — мисли си тя. — Възможно ли е да…“

— Помогнете ми! — пищи момичето. — Боли ме! Много ме боли!

— Отстъпи назад, Зигруд. Не му давай да те наближи.

Зигруд прави крачка назад.

— Не! — крещи момичето. Пропълзява като червей до самия край на кръга, на крачка от тях. — Не! Моля ви… Не ме оставяйте!

— Ти не си истинска — казва Шара на момичето. — Ти си стръв.

— Стръв? — повтаря като ехо Зигруд. — За какво?

— За теб и мен.

Детето избухва в сълзи.

— Моля ви! Моля ви, само ме гушнете. Толкова отдавна никой не ме е гушкал…

— Зарежи представлението — гневно казва Шара. — Знам какво си.

Момиченцето надава писък, звукът е оглушителен, реже като бръснач.

— Престани! — крясва Шара. — Прекрати глупостите! Не сме толкова тъпи!

Писъците секват рязко. Така рязко, че тишината е стряскаща.

Момичето не вдига поглед; седи, свито на две, застинало, безжизнено на вид.

— Не знам как изобщо си оцелял — казва Шара. — Мислех, че всички вие сте загинали по време на Голямата чистка…

Момичето обръща леко глава настрани и гъстите къдрици трепват.

— Ти си мховост, нали? От домашните любимци на Юков.

Момичето изправя гръб, но в движенията му има нещо механично, като да е марионетка, направлявана с конци. Лицето му, доскоро разкривено от сърцераздирателна агония, сега е лишено от изражение, празно като на кукла.

Нещо се размърдва под роклята. Малкото момиче сякаш пропада в материята. Завихря се прах.

Създанието се изправя бавно сред белите дипли.

Един поглед към него и Шара започва да повръща.

Прилича малко на човек — има торс, ръце и крака. Но всичко е несъразмерно дълго, разтеглено някак и с твърде много стави, сякаш тялото е съставено предимно от кокалчета и костни ябълки, които се движат под гладката кожа. Крайниците са увити в бял плат, посивял от наслоена прах, а стъпалата са кръстоска от човешки и гъши крака, всеки с по три дебели сраснали пръста, завършващи с миниатюрни съвършени нокътчета. Но най-страшна е главата — тилът напомня донякъде за главата на оплешивяващ мъж с кръг от дълга сивкава проскубана коса около плешиво петно; вместо лице или челюсти главата се разтегля напред в нещо като широка дълга и плоска човка, която на свой ред навява мисли за гъска. Но приликата с гъша човка свършва дотук — „човката“ на това създание е направена от човешка плът с множество кокалчета, като ръце със сраснали пръсти, прилепени една към друга със „свръзка“ при китките.

Мховостът изтраква с човка към Шара, звукът е влажен, чува се нещо като „фапфапфап“. Нейде в главата си Шара чува ехо от детски смях, писъци и плач. Месестата човка трака към нея и Шара вижда, че създанието няма хранопровод, нито зъби — навътре в човката има само от същата кокалеста космата плът.

Шара се превива на две и повръща отново, но запазва достатъчно присъствие на духа да се извърне настрана, така че да не засегне кръга от сол.

Зигруд се взира с празен поглед в чудовището, което крачи пред него като боен петел и го предизвиква на двубой.

— Това нещо — бавно пита Зигруд. — Да го убия ли?

— Не! — простенва Шара. Нов напън за повръщане. Мховостът изтраква с човка към нея и в главата ѝ отново зазвучават призрачните деца. „То ми се присмива“ — мисли си Шара. — Не нарушавай солния кръг! Само благодарение на него още сме живи!

— А момиченцето?

— Няма никакво момиченце… Това създание е вълшебно, но вълшебството му е тъмно.

Изплюва жлъчка на пода. Мховостът прави войнствен жест. Човешкото в движенията му е отблъскващо, но и ясно като послание — все едно създанието казва на Шара: „Хайде! Ела ми!“.

— Убил си госпожа Торскени, нали? — пита тя. — Довели са я тук и тя е нарушила солната бариера.

Мховостът поглежда купчината дрехи и свива безразлично рамене. Пантомимата е гадна, но ефективна. „Онази старица?“ Махва с ръка: „Лесна плячка.“ После изтраква с човка към тях.

— Ще ми се — казва Зигруд, стиснал здраво ножа си, — да спре да трака така.

— Иска да нарушиш кръга. Докопа ли те, ще те глътне на една хапка.

Фапфапфапфап.

Зигруд я поглежда скептично.

— Това е същество от кости и кожа — обяснява Шара. — Но не от свои кости и кожа. Боя се, че някъде в него са преобразените останки на госпожа Торскени.

Мховостът ръчка корема си с многоставните си пръсти, сякаш да провери къде точно се намира споменатата госпожа.