Читаем Град на стълби полностью

За тези шестнайсет години е поела повече случаи и е свършила повече работа от кажи-речи всички оперативни агенти, пръснати по целия свят, а не само на Континента. И макар някога Шара Комейд да е била пламенен патриот, този плам е отслабвал с всяка смърт и всяко предателство, докато страстното ѝ желание да издигне Сейпур не се е ограничило до желание да го предпазва, което на свой ред се е свило до копнежа просто да види отново дома си, преди да умре — перспектива, която ѝ се струва все по-невероятна.

„Повторение, подготовка, плам и вяра — размишлява тя, докато отпива от шишето чай в уличката. — Всичко се свежда до толкова малко. Може би така се чувства човек, когато изгуби религията си.“

Нещо повече, започнала е да се пита дали наистина е в изгнание. Чуди се дали скандалът с Националната партия, колкото и катастрофален да е бил, е все още толкова пресен в съзнанието на Сейпур. Дали наистина затова я държат надалеч? Съжалява, че не е проявила предвидливостта да завърже контакти в парламента, преди да я отпратят. (От друга страна, си дава сметка, че големият ѝ опит с Божественото я прави също толкова опасна и нежелана като Неспоменавания склад. Има много причини родината да я отхвърли.)

— Посланик Тивани?

Шара поглежда през рамо. Питри стои в началото на уличката, колата е паркирана малко зад него. Явно толкова е била потънала в спомените си, че дори не го е чула кога се е появил.

— Питри? Какво правиш тук? Защо не работиш върху финансите на Уиклов?

— Съобщение от Зигруд — казва той. — Госпожа Торскени е била преместена. Казва, че Уиклов и някакъв друг мъж са я извели от дома ѝ. Даде ми някакъв адрес, друго не каза.

Шара прибира набързо нещата си. Притичва по уличката да прибере сребърната монета, после се мята на задната седалка на колата.

Изминали са четвърт миля, преди Шара да забележи, че сребърната монета е изгубила част от блясъка си. Тя я вдига към прозореца да улови светлината.

И се ококорва от изненада. После се усмихва доволно.

Монетата вече изобщо не е сребърна. Оловна е.



Автомобилът им минава през квартал на Баликов, поразен сериозно от Примигването. Шара гледа като омагьосана прерязаните сгради и изчезващите улици. Свиват по една пресечка — перачницата на ъгъла се разтяга, извива се и се гъне, преливайки се в половин банков офис на отсрещния ъгъл. Редица стари жилищни сгради се кипрят с необичайно големи и нагънати входни врати, които няма как да са изработени от човешка ръка и дори измислени от нормален човек. „Сигурно просто са се появили от нищото“ — мисли си Шара.

— Някакъв напредък с Уиклов? — пита тя.

— Така изглежда — казва Питри. — Права бяхте за тъкачниците. Потвърдихме, че е собственик на три от тях, които се намират в източната част на Баликов. Забелязахме също, че по времето, когато е започнал да купува тъкачниците, Уиклов е започнал да купува продукти на една сейпурска компания. „Видаши“ ООД.

— „Видаши“… — Името ѝ звучи познато. — Чакай… Предприятието за преработка на руда?

— Същото — казва Питри. Колата прави широк завой. — Според документацията Уиклов е купувал от тях минимални количества стомана. Всеки месец, като по часовник. Количествата са странни — варират между шестстотин и деветстотин килограма на месец. Не сме сигурни за…

Шара се навежда напред.

— Заради наредбата за проверките.

— Какво?

— Наредбата за проверките! Външното министерство прави проверки на всички покупки на суровини в големи количества! Газ, дървесина, камък, метали… Ако покупката е достатъчно голяма, искаме да знаем кой е купувачът. А покупките на стомана се проверяват, ако количеството е над…

— Хиляда килограма — съобразява Питри. — Той винаги купува по-малко, затова министерството не го е проверявало.

Дрогираното момче в арестантската килия е признало, че са вдигнали мерника на Воханес заради неговия „метал“. Което кара Шара да се пита… защо им е било да отвличат Воханес, ако вече са купували стомана законно?

„Освен ако аз не съм ги уплашила — мисли си тя. — Исках да разръчкам гнездото на стършели, нали така? Явно стоманата не е била достатъчна за целите им… Затова, когато Пангуи е бил убит, а министерството е пратило свой агент, са се изнервили сериозно.“

Зяпа през прозореца и мисли трескаво. „Какво толкова строят? За какво им е толкова много стомана?“

Продължава да си блъска главата, докато не зърва нещо да наднича към нея над покривите — гигантска черна кула, десететажен абаносов конус, изпъкващ на фона на сивкавото вечерно небе.

Сърцето ѝ спира.

„О, не — мисли си тя. — Не е възможно да са я завели там. Не и там…“

Още не е идвала да я види. Не е за вярване, че все още изобщо съществува.

„От всички неща, които каджът е разрушил, защо е пропуснал точно това?“



Питри паркира в една пряка. Мракът в един стар вход се раздвижва. Зигруд излиза от сенките и тръгва към тях.

— Моля те, не ми казвай, че са влезли там — казва Шара, докато слиза от колата.

— Къде? — пита Зигруд.

— В камбанарията.

Зигруд вдига вежди.

— Защо питаш?

Шара въздъхва и наглася очилата си.

— Покажи ми.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза