Град на стълби

368. Рафт В5-158. Стъкло на Киври: Стъклено мънисто, което уж съдържа спящото тяло на св. Киври, юкоштански жрец, който си сменял пола всяка нощ като част от едно от чудесата на Юков. Вълшебно естество — неопределено.

369. Рафт В5-159. Малък железен ключ: Името е неизвестно, но когато се пъхне в ключалката на някоя врата, тази врата понякога се отваря към тропически лес. Моделът на действие все още не е установен. Артефактът е запазил вълшебните си свойства.

370. Рафт В5-160. Бюст на Аханас: Навремето е плакал със сълзи, които притежавали целебни свойства. Хора, използвали сълзите, проявявали и склонност към левитация. Артефактът е загубил вълшебните си свойства.

371. Рафт В5-161. Девет каменни чашки: ако бъдат оставени на слънце, чашките всяка сутрин се пълнят с козе мляко. Артефактът е загубил вълшебните си свойства.

372. Рафт В5-162. Ухо на Юков: Каменна каса за врата с релефни изображения, но без врата; железни колелца в основата. Смята се, че касата е имала близнак и без значение къде е другото Ухо, ако вратите се отворят по правилния начин, човек можел да мине през едната и да излезе през другата. Смятаме, че близнакът е бил унищожен. Артефактът е загубил вълшебните си свойства.

373. Рафт В5-163. Закони на Колкан, книги 783 до 797: Петнайсет тома, посветени главно на възгледите на Колкан за танцуването. Общо тегло 189 килограма. Не притежават вълшебни свойства, но съдържанието им определено е опасно.

374. Рафт В5-164. Стъклена сфера: Съдържала е малко езеро и надвиснало над водата дърво, където Аханас обичала да ходи, когато се чувствала угнетена. Артефактът е загубил вълшебните си свойства.

Двайсет страници. Почти двеста предмета с вълшебно естество, много от тях изключително опасни.

— О, да му се не знае — казва Малагеш. Тръшва се на стола си с подкосени крака. Изведнъж се е почувствала ужасно стара.

Чантата на Шара дрънчи и звънти при всяка нейна крачка по уличката. Отнело ѝ е почти цял ден да подреди чантата — вътре има нещица сребърни и перлени, пликчета с венчелистчета от маргаритки, духано стъкло — и макар да е опаковала нещата старателно, дреболиите са толкова много, че Шара звучи като човек-оркестър, който си търси уличен ъгъл, където да свири. Отдъхва си, когато стига до уличката и може да спре.

Оглежда внимателно уличката — една от стотиците задънени, тесни, забравени улички, съединителната тъкан на града. Тази следва извивката на сградата от запад, която е на не повече от три пресечки от къща Вотров.

Шара се взира в земята, където следи от гуми криволичат по камъка като следи от четката на неумел художник. „Завили са тук, на този ъгъл — мисли си Шара, — и са поели по уличката.“ Прави няколко крачки навътре, прескача една открита канализационна тръба, минава покрай купчина боклук. Черните следи на гумите се по-бледи тук, но все още се виждат. „Минали са през онази бабуна, над тръбата… — тя вдига поглед, спира го на преобърнат контейнер за смет и разпиляно стъкло… — бутнали са контейнера и…“

Следите от гуми изчезват.

— Спрял е — мърмори си тя, — слязъл е и…

И какво? Как е възможно човек просто да изчезне?

За разлика от Зигруд по-рано, Шара не си прави труда да проверява стените наоколо. Вместо това вади парче жълт тебешир и начертава линия напряко на каменния паваж. „Някъде по протежение на тази линия — мисли си — има врата. Но как да я открия?“