Град на стълби

Оставя чантата на земята. Първият номер от арсенала ѝ е стар и елементарен. Вади бурканче, пълни го с маргаритки — „Свещени за Аханас — мисли си Шара, — заради постоянството, с което поникват всяка пролет“, — разтръсква буркана и изсипва листенцата. После взема топче кал от гробища, размазва го по дъното на буркана, после го изтрива внимателно и вдига отвора на буркана към окото си, все едно гледа през бинокъл.

Няма промяна във вида на уличката. В далечината обаче Шара вижда част от стените на Баликов и те греят в синьо-зеленикаво, достатъчно ярко, за да осветят вечерното небе.

Шара сваля буркана. Без него стените не греят, разбира се, а са прозрачни както обикновено. Но погледнати през лупа, която улавя Божествени дела, моментално изпъкват.

Експериментът ѝ показва, че през каквато и врата да са изчезнали нападателите в нощта на приема у Вотров, тя, за разлика от стените на Баликов, не е дело на Божествата.

„Което би трябвало да е невъзможно — мисли си Шара. — Нещо, което помага на човек да изчезне, би трябвало да е Божествено по своята природа.“

Тръгва бавно по уличката. През последните четири нощи е идвала тук, както и на другото място, където Зигруд е станал свидетел на необяснимо изчезване. Ходи на местата и провежда подбрани експерименти, най-често без резултат. Няма какво друго да прави — Зигруд наблюдава госпожа Торскени в нейното жилище; Питри, Нидаин и още неколцина от служителите на посолството анализират инвестициите на Уиклов за последната година. Шара би искала да е при тях и да надзирава работата им, но познанията ѝ за Божественото я правят по-полезна тук.

Странно, но никой не е виждал Уиклов в града след излизането на госпожа Торскени от посолството. От канцеларията му са отговорили, че е в провинциалното си имение близо до Юкоштан „по семейни дела“.

„Толкова много изчезвания — мисли си Шара, докато се връща при чантата си, — и толкова малко отговори…“ А разполага с истинска съкровищница от отговори в бялото куфарче на Воханес, което чака в кабинета ѝ… но засега не е склонна да рискува да вбеси Виня. Не и сега, когато има пред себе си друга гатанка.

Пробва и други трикове — посипва семена от мак по земята, но те не се подреждат по начин, който да сочи Божествен пробив в тъканта на света. Изписва върху пергамент една трета от химн на Воортя и минава с него по уличката — ако пергаментът се озове на свещена територия на Воортя, химнът би се дописал моментално с нечетливия почерк на Божеството. (Неуспехът на този експеримент не я изненадва — нито едно от чудесата на Воортя, дори най-дребните, не е сработвало след Нощта на червените пясъци.)

Още един трик.

„Как сте изчезнали?“

И още един.

„Как сте го направили?“

И още един.

„Как?“

Провежда един последен експеримент — търкулва по улицата сребърна монета. Ако тя срещне някакво Божествено препятствие, поставено там съзнателно или по случайност, ще спре и ще се прилепи към земята, като желязо, срещнало магнит. Но монетата не прави нищо такова, търкаля си се съвсем нормално и с намаляваща скорост, преди да се завърти около себе си и да се килне върху камъните.

Шара въздъхва, бърка в чантата и вади шише чай. Отпива. Вкусът е неприятен, явно твърде дълго са държали изсушените листенца на влажно място.

Въздъхва отново, разчиства си местенце на паважа и сяда в уличката с гръб към стената. Седи и си спомня последния ден на своето обучение, последния си час на сейпурска земя, последния път, когато е пила истински хубав чай.

— Как го направи? — попита леля Виня. — Кажи ми. Как?

Младата Шара Комейд, изтощена, обезводнена и гладна, стрелна с озадачен поглед леля си и продължи да се тъпче. Столовата на тренировъчния лагер беше празна, ако не се брояха те двете, и мляскането на Шара почти ехтеше в голямото помещение.

— Придържаше се към историята си, без значение как те тормозеха и разпитваха — каза Виня. — Всеки път даваше правилния отговор. Всеки път, в продължение на шест дни. Знаеш ли колко често се случва това? Ако не греша, ти си едва втората или третата в цялата история на министерството. — Взря се доволно над очилата си в своята деветнайсетгодишна племенница. — Повечето се прекършват на третия ден, между другото, главно заради безсънието. И заради музиката — една и съща мелодия в ниските регистри, която се върти безспир. Разхлопва им дъските. И когато им зададеш въпрос, дават грешен отговор. Но ти издържа изпитанието, сякаш си в пълна тишина.

— А ти? — попита Шара с пълна уста. Дъвчеше варен картоф.

— Аз какво?

— Ти пречупи ли се?

Виня се засмя.

— Аз измислих изпитанията, скъпа, никога не се е налагало да минавам през тях. Е, кажи ми. Как го направи?

Шара отпи глътка чай.

— Кое как съм направила, лельо?

— Как издържа? Не се пречупи цели шест дни на психически изтезания.

Шара се замисли, забола вилицата си в пилешкото.

— Не искаш да ми кажеш? — попита Виня.

— Ами… неудобно ми е.

— Аз съм ти леля, миличка.

— Освен това си и мой командващ офицер.

— О… — Виня махна с ръка. — Не и тази вечер. Тази вечер е последната ни вечер заедно за дълго време.

— Дълго време?