Град на стълби

Когато навлязох сред хълмовете близо до Юкоштан, силно се изплаших. Луната беше жълтеникавокафява като петно от чай. Хълмовете бяха стръмни, голи и бели, с къси разкривени дървета тук-там. А теренът бе толкова неравен, че упорито те тласкаше надолу, караше те да вървиш по долините, изгубен в мрак. Или такова поне беше чувството.

Понякога зървах пламъци да танцуват по стволовете на кривите дървета. Имаше и крясъци в мрака — животни или хора, които се преструват на животни, или животни, които се преструват на хора. Понякога имаше гласове. „Ела с нас! — шепнеха те. — Ела танцувай с нас!“

— Не — рекох аз. — Аз имам задача. Имам Товар. Трябва да предам Товара си лично на Юков и на никой друг.

А те се смееха.

Как ми се искаше да съм си в Таалваштан. Да съм си у дома. Свети Тревски никога да не ми бе поверявал този Товар. Ала ме мъчеше и любопитство — не знам дали беше заради гласовете по вятъра, заради кикотенето от трептящите дървета или заради светлика на жълтата луна, но Юкоштан беше за мен място на скрити неща, на безконечна мистерия и аз тайничко исках да науча повече.

Завих и се озовах в долина, пълна с малки кожени шатри. В центъра гореше голям огън. Хора танцуваха около огъня, крещяха и пееха. Лепнах се за едно дърво и гледах ужасѐн как хора се съвкупяват трескаво върху песъчливата земя.

Чух стъпки зад себе си. Обърнах се и видях старец с царска дреха да стои на пътеката. Косата му беше сплетена и вързана така, че да стърчи над главата му, каквато беше модата по онова време сред таалваштанските господа.

Той се извини, задето ме е стреснал. Попитах го какво прави тук и той отвърна, че е търговец от Баликов. Виждах, че мисли и мен за търговец, заради Товара ми.

— Дива работа, нали? — каза той и кимна към хората около огъня.

Казах му, че не разбирам как може да живеят така.

— Вярват, че са свободни — каза той, — но всъщност са роби на страстите си.

Каза ми, че палатката му е наблизо и добре скрита, и ми предложи подслон. Струваше ми се мил старец, затова приех и тръгнах след него между кривите дървета.

Докато вървяхме, той каза:

— Понякога ми се иска да съм по-млад. Защото съм стар не само в тяло, тежи ми не само слабостта на остарялата плът, а и многото неща, които съм научил през годините. Понякога си мечтая да имах смелостта да съм толкова млад, толкова шумен, толкова свободен от окови и тегоби.

Казах му, че трябва да се гордее със себе си, задето е доживял до такава възраст, без да се поддаде на развалата.

— Изненадан съм — каза ми той. — Млад човек като теб, а нямаш никакъв интерес към тези забранени лудории?

Отговорих, че те ме отвращават, което си беше лъжа и аз го знаех.

— Не се ли питаш дали робията пред собствените страсти не би могла, поне в някаква степен, да те освободи?

Усещах, че се потя. Товарът тежеше непосилно на врата ми. Признах, че понякога мислите ми се отклоняват към забранени места. И че тази нощ се отклоняват по-често от обичайното.

Той се обърна рязко под тъмния балдахин на дърветата. Вече не го виждах, водех се само по гласа му.

— Юкоштан, самият град, също е забранено място, по свой начин — каза гласът му някъде пред мен. — Не знаеш ли това?

Подминах дрехата на стареца — явно я бе захвърлил в движение върху песъчливата земя.

Ято скорци излетя от дърветата напред и се издигна в нощното небе.

— Той се движи, променя се — каза гласът. — Танцува из хълмовете.

Подминах перука, увиснала на един клон — сплетената коса на стареца.

— Никога не е там, където очакваш да го намериш — каза гласът.

Подминах парче плат, метнато на един храст. Само дето не беше плат, а маска — маска на старческо лице.

Гласът му се понесе откъм дърветата:

— Точно като самия Юков.

Стигнах до полянка. В средата ѝ имаше ниска дълга шатра от животински кожи. По клоните на всички дървета около полянката бяха накацали скорци и всички те ме следяха с тъмни студени очички.

Виждах следи от стъпки, които водеха към входа на шатрата. Последвах ги и спрях отпред.

— Влез — прошепна развълнуван глас — и остави Товара си!

Поколебах се. Изкушението ми заговори. И аз го послушах.

Под погледа на скорците аз свалих дрехите си, събух сандалите. Треперех под студената ласка на вятъра. После влязох.

Ето как се запознах с Юков, Небесния танцьор, Многоликия, Властелина на песните, Пастира на скорците. И преди още да ме е докоснал, вече го обичах, така мисля.

Мемоари на св. Киври,

жрец и съпруг-съпруга на Юков, 982 г.