Град на стълби

— В този клуб. Най-консервативния клуб в Баликов.

— Е, както се казва, времената, изглежда, се променят.

Иваня поглежда белите куфарчета в ръцете ѝ и кимва. Очевидно е, че не ѝ вярва.

— Познавали сте го навремето, нали?

Шара прави пауза.

— Съвсем бегло.

— Мм. Може ли да ви помоля нещо, госпожице Тивани?

— Разбира се.

— Моля ви… бъдете внимателна с него.

— Извинете?

— Той е шумен и енергичен на пръв поглед, но дълбоко в себе си е по-крехък, отколкото изглежда.

— Какво имате предвид?

— Каза ли ви, че си счупи тазобедрената става при падане по стълби? — прекъсва я Иваня и клати глава. — Бил е в клуб. Но не клуб като този. Е, и там мъжете ходят, за да се срещат с мъже, но… с това приликите свършват.

Сърцето на Шара подскача. „Това вече го знаем. Тогава защо ме изненадва толкова?“

— Полицията нахлула в клуба същата вечер — продължава Иваня. — Баликов, както знаете, така и не се е отърсил от колкаштанските си възгледи. Такива… практики тук са незаконни и абсолютно неприемливи. Полицаите се отнесли брутално към мъжете, които заловили в клуба. Воханес едва не умря. Тазобедрените стави зарастват много трудно. — Усмихва се тъжно. — Но той никога не си взема поука. Точно затова влезе в политиката. Искаше да промени нещата. В крайна сметка полицейската хайка е била наредена от Ернст Уиклов.

Група пияни мъже излизат от клуба, смеят се. Пушек е залепнал по яките им като в любовна прегръдка.

— Защо сте с него? — пита Шара.

— Защото го обичам — казва Иваня и въздъхва тъжно. — Обичам го, обичам онова, което е и което иска да прави. И искам да се грижа за него. Надявам се, че вие искате същото.

Ярка светлина на автомобилни фарове се разлива по дългата бяла кола. Шара чува Питри да я вика от колата на посолството. Вратата на клуба се отваря, Воханес излиза, бялото му кожено палто блести под светлината на уличните лампи.

Иваня се усмихва.

— Довиждане, госпожице Тивани. Приятна вечер.

Шара още помни онзи ден — отдавна, към края на втория семестър през втората ѝ година във „Фадхури“. Качваше се по стълбите в неговото общежитие, когато Роошни Сидхури връхлетя от горната площадка, слизайки на бегом. Тя го поздрави, но Роошни, целият потен и рошав, я подмина мълчаливо. А когато влезе в стаята на Во и го завари да седи без риза на стола при бюрото си, вдигнал крака на прозоречния перваз, преплел пръсти зад главата си, в главата ѝ звъннаха предупредителни камбани — защото Во сядаше на това място и по този начин само след като са правили любов.

Заприказваха се и тя приседна на леглото. Огледа незабелязано чаршафите и ги опипа.

Бяха омачкани. И с вдлъбнатини като от… колене. И още влажни от пот.

Роошни едва не я беше съборил, тичаше сякаш сградата зад него гори…

Тогава не повдигна въпроса. Но започна да наблюдава. („Винаги съм била такава — щеше да си помисли много по-късно. — Вместо да променя собствения си живот, само наблюдавам и действам зад кулисите.“) Наблюдаваше колко много време Во прекарва с млади мъже, как ги прегръща. Наблюдаваше как ги наблюдава, как се променя стойката му, когато е близо до тях — става по-спокойна, по-естествена.

„Той съзнава ли го? — беше се питала тогава. — А аз?“

Един ден не издържа и отиде без предупреждение в стаята му. Завари го с друго момче. Шара дори не му помнеше името, Рой някой си. Завари ги да се движат бавно и нежно в същото легло, където преди няма и два дни Во ѝ беше шепнал колко много я обича.

Как се изопнаха лицата им, когато тя се изкашля. Момчето хукна към вратата, а Во ѝ закрещя гневно. Тя стоеше и мълчеше.

Искал бе и тя да му се разкрещи. Знаеше го още тогава, усетила го беше. Но тя не го направи, не му угоди. Това не беше спор. Тя нямаше нищо общо с направеното от него. По-истинско предателство не можеше да си представи.

А най-лошото бе, че момчето много приличаше на нея. Шара никога не би имала и никога нямаше да има женствени форми; фигурата ѝ беше момчешка, с щръкнали рамене, малко дупе и бегъл намек за гърди. „Нима съм била просто заместител? — беше се питала по-късно. — Начин да наподобиш забранена любов, без да си направил нищо забранено?“ Дори да беше така, тя все пак бе заместител, неадекватно подобие, встрани от естеството на истинската тръпка.

Той я умоляваше да каже нещо, да му отговори, да отвърне на удара. Но тя не го направи. Излезе от стаята му, а до голяма степен и от живота му до края на колежанския им престой.

(И досега се гордее с това в някаква степен — че е запазила спокойствие, хладнокръвие, контрол. Ала в същото време се срамува — нима е била толкова шокирана, толкова уплашена, така минала в дълбока отбрана, че дори не е събрала сили да му изкрещи?)