Читаем Град на стълби полностью

— В този клуб. Най-консервативния клуб в Баликов.

— Е, както се казва, времената, изглежда, се променят.

Иваня поглежда белите куфарчета в ръцете ѝ и кимва. Очевидно е, че не ѝ вярва.

— Познавали сте го навремето, нали?

Шара прави пауза.

— Съвсем бегло.

— Мм. Може ли да ви помоля нещо, госпожице Тивани?

— Разбира се.

— Моля ви… бъдете внимателна с него.

— Извинете?

— Той е шумен и енергичен на пръв поглед, но дълбоко в себе си е по-крехък, отколкото изглежда.

— Какво имате предвид?

— Каза ли ви, че си счупи тазобедрената става при падане по стълби? — прекъсва я Иваня и клати глава. — Бил е в клуб. Но не клуб като този. Е, и там мъжете ходят, за да се срещат с мъже, но… с това приликите свършват.

Сърцето на Шара подскача. „Това вече го знаем. Тогава защо ме изненадва толкова?“

— Полицията нахлула в клуба същата вечер — продължава Иваня. — Баликов, както знаете, така и не се е отърсил от колкаштанските си възгледи. Такива… практики тук са незаконни и абсолютно неприемливи. Полицаите се отнесли брутално към мъжете, които заловили в клуба. Воханес едва не умря. Тазобедрените стави зарастват много трудно. — Усмихва се тъжно. — Но той никога не си взема поука. Точно затова влезе в политиката. Искаше да промени нещата. В крайна сметка полицейската хайка е била наредена от Ернст Уиклов.

Група пияни мъже излизат от клуба, смеят се. Пушек е залепнал по яките им като в любовна прегръдка.

— Защо сте с него? — пита Шара.

— Защото го обичам — казва Иваня и въздъхва тъжно. — Обичам го, обичам онова, което е и което иска да прави. И искам да се грижа за него. Надявам се, че вие искате същото.

Ярка светлина на автомобилни фарове се разлива по дългата бяла кола. Шара чува Питри да я вика от колата на посолството. Вратата на клуба се отваря, Воханес излиза, бялото му кожено палто блести под светлината на уличните лампи.

Иваня се усмихва.

— Довиждане, госпожице Тивани. Приятна вечер.



Шара още помни онзи ден — отдавна, към края на втория семестър през втората ѝ година във „Фадхури“. Качваше се по стълбите в неговото общежитие, когато Роошни Сидхури връхлетя от горната площадка, слизайки на бегом. Тя го поздрави, но Роошни, целият потен и рошав, я подмина мълчаливо. А когато влезе в стаята на Во и го завари да седи без риза на стола при бюрото си, вдигнал крака на прозоречния перваз, преплел пръсти зад главата си, в главата ѝ звъннаха предупредителни камбани — защото Во сядаше на това място и по този начин само след като са правили любов.

Заприказваха се и тя приседна на леглото. Огледа незабелязано чаршафите и ги опипа.

Бяха омачкани. И с вдлъбнатини като от… колене. И още влажни от пот.

Роошни едва не я беше съборил, тичаше сякаш сградата зад него гори…

Тогава не повдигна въпроса. Но започна да наблюдава. („Винаги съм била такава — щеше да си помисли много по-късно. — Вместо да променя собствения си живот, само наблюдавам и действам зад кулисите.“) Наблюдаваше колко много време Во прекарва с млади мъже, как ги прегръща. Наблюдаваше как ги наблюдава, как се променя стойката му, когато е близо до тях — става по-спокойна, по-естествена.

„Той съзнава ли го? — беше се питала тогава. — А аз?“

Един ден не издържа и отиде без предупреждение в стаята му. Завари го с друго момче. Шара дори не му помнеше името, Рой някой си. Завари ги да се движат бавно и нежно в същото легло, където преди няма и два дни Во ѝ беше шепнал колко много я обича.

Как се изопнаха лицата им, когато тя се изкашля. Момчето хукна към вратата, а Во ѝ закрещя гневно. Тя стоеше и мълчеше.

Искал бе и тя да му се разкрещи. Знаеше го още тогава, усетила го беше. Но тя не го направи, не му угоди. Това не беше спор. Тя нямаше нищо общо с направеното от него. По-истинско предателство не можеше да си представи.

А най-лошото бе, че момчето много приличаше на нея. Шара никога не би имала и никога нямаше да има женствени форми; фигурата ѝ беше момчешка, с щръкнали рамене, малко дупе и бегъл намек за гърди. „Нима съм била просто заместител? — беше се питала по-късно. — Начин да наподобиш забранена любов, без да си направил нищо забранено?“ Дори да беше така, тя все пак бе заместител, неадекватно подобие, встрани от естеството на истинската тръпка.

Той я умоляваше да каже нещо, да му отговори, да отвърне на удара. Но тя не го направи. Излезе от стаята му, а до голяма степен и от живота му до края на колежанския им престой.

(И досега се гордее с това в някаква степен — че е запазила спокойствие, хладнокръвие, контрол. Ала в същото време се срамува — нима е била толкова шокирана, толкова уплашена, така минала в дълбока отбрана, че дори не е събрала сили да му изкрещи?)

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза