Град на стълби

„Шегаджия. Но това може да се очаква предвид кой е създателят му.“

— Как така си оцелял? — пита Шара. — Не трябваше ли да умреш заедно с Юков?

Създанието застива на място. Поглежда към нея с безокото си лице. После тръгва напред-назад, напред-назад, сякаш пробва ограниченията на кръга.

— Какво прави? — пита Зигруд.

— Ядосахме го — казва Шара. — Юков ги е създал в пристъп на лошо настроение. Известни са като „кокалявите“, „гласа под парцала“. Обичат да ни се присмиват, да ни дразнят. Единственият начин да ги разкриеш е като ги накараш да си покажат краката, защото само тях не могат да скрият напълно. Но нямам представа как е оцеляло… Юков мъртъв ли е? — обръща се тя към съществото.

Без да спира нервната си разходка, мховостът клати глава. После набива спирачки, сякаш да се замисли, и свива рамене.

— Защо си тук?

Създанието отново свива рамене.

— Знаех, че могат да оцелеят известно време — казва Шара, — но не и че могат да издържат толкова дълго след смъртта на Божеството, което ги е създало.

Мховостът протяга отблъскващо дългата си и плоска ръка и я разклаща в смисъл „Може би да, може би не.“

— Двамата мъже, които са били тук — казва Шара. — Те ли те уловиха в този капан?

Създанието отново тръгва напред-назад. Шара решава, че пак го е ядосала, значи предположението ѝ е вярно.

— Откога те държат затворен в тази сграда?

Създанието имитира смях — Шара отново се диви на актьорските му умения — и махва презрително с ръка. „Какъв глупав въпрос!“

— Отдавна значи.

То свива рамене.

— Не изглеждаш недохранен. Още колко хора си убил?

Той клати глава и размахва пръст: „Не, не, не, не.“ После гали доволно и замислено корема си. „Защо реши, че са мъртви?“

Деца се смеят в кьошетата на главата ѝ. Шара преглъща шумно, преди да е повърнала отново.

— Колко… Още колко хора са накарали да влязат в кръга?

Мховостът изтраква с човка. Свива рамене.

— Значи много.

Ново свиване на раменете.

— Как така си оцелял? — прошепва Шара.

Мховостът започва да танцува по периферията на кръга, върти се в изящни валсови стъпки.

— Много ми се иска да убия това нещо — казва Зигруд. Мховостът се обръща и разклаща костеливия си задник към Зигруд. — Ама много — добавя той. — И преди сме убивали божествени създания…

— Чуй ме, чудовище — студено казва Шара. — Аз съм потомка на човека, който изби вашата раса, който свали и стъпка в прахта Божествата ви, който съсипа земята ви само за няколко седмици. Моят предтеча погреба десетки, стотици твои братя и сестри в калта и там те гният и до ден-днешен. Нищо не ме спира да сторя същото с теб. А сега ми кажи — твоят създател, Божеството Юков, наистина ли е изчезнал от този свят и никога няма да се върне?

Мховостът бавно се изправя. Сякаш размишлява върху нещо… и тези мисли го натъжават. После се обръща, поглежда Шара и поклаща глава.

— Тогава къде е?

Отново свиване на рамене, но не и наполовина толкова злобно или злорадо като преди — този път жестът е унил, смутен, като на дете, което се чуди защо са го изоставили.

— Двамата мъже, които са били тук. Единият е дебел и плешив, нали?

Съществото започва да обикаля трескаво в кръг.

Това трябва да е „да“, съобразява Шара.

— А другият? Той как изглежда?

Мховостът видимо променя стъпката си, поклаща бедра — слага една ръка на кръста, другата чупи женствено в китката. Прави поредния кръг, като глади долната страна на човката си, все едно се наслаждава на собствената си красота…

„Това определено не се връзва с обичайната компания на Уиклов.“

— Как те улови Уиклов тук?

Мховостът спира, обръща се да я погледне и се превива на две в безмълвен смях. Махва ѝ, все едно е оценил шегата ѝ по достойнство: „Що за нелепа мисъл!“

— Значи не е бил Уиклов — казва Шара. — Тогава кой?

Създанието чупи отново китка, имитирайки женствена стойка, и клати глава по начин, който може да бъде определен единствено като „развратен“.

— Другият мъж те е уловил тук. Кой е той, другият мъж?

Мховостът подскача умело, пада на челна стойка, после тръгва на ръце в поредното кръгче.

— Кой е той?

Светлината в стаята примигва, пламъчетата на свещите танцуват. И всички те, забелязва Шара, са се навели под един и същи ъгъл…

„Вятър?“

Плъзва поглед по стените. В далечния ъгъл, дълбоко в кехлибарените сенки, съзира нещо като пукнатина в камъка — панел може би, или врата.

Взира се в пода. Солният кръг е възможно най-широк, почти от стена до стена; няма начин да стигнеш до вратата, без да минеш през заграждението на мховоста. „Като куче пазач…“

— Какво има зад онази врата? — пита Шара.

Мховостът я поглежда откъм пода, премята се отново и стъпва на крака. Кривва глава като куче и театрално чеше плешивата си глава с един четириставен пръст.

„Божествата — спомня си Шара — можели да бъдат убити единствено с оръжието на каджа. Но по-нисшите вълшебни създания били много по-уязвими и всяко си имало слабо място.“

Стига до решение.

— Колко хора си погълнал по време на принудителния си престой тук?