Читаем Град на стълби полностью

„Шегаджия. Но това може да се очаква предвид кой е създателят му.“

— Как така си оцелял? — пита Шара. — Не трябваше ли да умреш заедно с Юков?

Създанието застива на място. Поглежда към нея с безокото си лице. После тръгва напред-назад, напред-назад, сякаш пробва ограниченията на кръга.

— Какво прави? — пита Зигруд.

— Ядосахме го — казва Шара. — Юков ги е създал в пристъп на лошо настроение. Известни са като „кокалявите“, „гласа под парцала“. Обичат да ни се присмиват, да ни дразнят. Единственият начин да ги разкриеш е като ги накараш да си покажат краката, защото само тях не могат да скрият напълно. Но нямам представа как е оцеляло… Юков мъртъв ли е? — обръща се тя към съществото.

Без да спира нервната си разходка, мховостът клати глава. После набива спирачки, сякаш да се замисли, и свива рамене.

— Защо си тук?

Създанието отново свива рамене.

— Знаех, че могат да оцелеят известно време — казва Шара, — но не и че могат да издържат толкова дълго след смъртта на Божеството, което ги е създало.

Мховостът протяга отблъскващо дългата си и плоска ръка и я разклаща в смисъл „Може би да, може би не.“

— Двамата мъже, които са били тук — казва Шара. — Те ли те уловиха в този капан?

Създанието отново тръгва напред-назад. Шара решава, че пак го е ядосала, значи предположението ѝ е вярно.

— Откога те държат затворен в тази сграда?

Създанието имитира смях — Шара отново се диви на актьорските му умения — и махва презрително с ръка. „Какъв глупав въпрос!“

— Отдавна значи.

То свива рамене.

— Не изглеждаш недохранен. Още колко хора си убил?

Той клати глава и размахва пръст: „Не, не, не, не.“ После гали доволно и замислено корема си. „Защо реши, че са мъртви?“

Деца се смеят в кьошетата на главата ѝ. Шара преглъща шумно, преди да е повърнала отново.

— Колко… Още колко хора са накарали да влязат в кръга?

Мховостът изтраква с човка. Свива рамене.

— Значи много.

Ново свиване на раменете.

— Как така си оцелял? — прошепва Шара.

Мховостът започва да танцува по периферията на кръга, върти се в изящни валсови стъпки.

— Много ми се иска да убия това нещо — казва Зигруд. Мховостът се обръща и разклаща костеливия си задник към Зигруд. — Ама много — добавя той. — И преди сме убивали божествени създания…

— Чуй ме, чудовище — студено казва Шара. — Аз съм потомка на човека, който изби вашата раса, който свали и стъпка в прахта Божествата ви, който съсипа земята ви само за няколко седмици. Моят предтеча погреба десетки, стотици твои братя и сестри в калта и там те гният и до ден-днешен. Нищо не ме спира да сторя същото с теб. А сега ми кажи — твоят създател, Божеството Юков, наистина ли е изчезнал от този свят и никога няма да се върне?

Мховостът бавно се изправя. Сякаш размишлява върху нещо… и тези мисли го натъжават. После се обръща, поглежда Шара и поклаща глава.

— Тогава къде е?

Отново свиване на рамене, но не и наполовина толкова злобно или злорадо като преди — този път жестът е унил, смутен, като на дете, което се чуди защо са го изоставили.

— Двамата мъже, които са били тук. Единият е дебел и плешив, нали?

Съществото започва да обикаля трескаво в кръг.

Това трябва да е „да“, съобразява Шара.

— А другият? Той как изглежда?

Мховостът видимо променя стъпката си, поклаща бедра — слага една ръка на кръста, другата чупи женствено в китката. Прави поредния кръг, като глади долната страна на човката си, все едно се наслаждава на собствената си красота…

„Това определено не се връзва с обичайната компания на Уиклов.“

— Как те улови Уиклов тук?

Мховостът спира, обръща се да я погледне и се превива на две в безмълвен смях. Махва ѝ, все едно е оценил шегата ѝ по достойнство: „Що за нелепа мисъл!“

— Значи не е бил Уиклов — казва Шара. — Тогава кой?

Създанието чупи отново китка, имитирайки женствена стойка, и клати глава по начин, който може да бъде определен единствено като „развратен“.

— Другият мъж те е уловил тук. Кой е той, другият мъж?

Мховостът подскача умело, пада на челна стойка, после тръгва на ръце в поредното кръгче.

— Кой е той?

Светлината в стаята примигва, пламъчетата на свещите танцуват. И всички те, забелязва Шара, са се навели под един и същи ъгъл…

„Вятър?“

Плъзва поглед по стените. В далечния ъгъл, дълбоко в кехлибарените сенки, съзира нещо като пукнатина в камъка — панел може би, или врата.

Взира се в пода. Солният кръг е възможно най-широк, почти от стена до стена; няма начин да стигнеш до вратата, без да минеш през заграждението на мховоста. „Като куче пазач…“

— Какво има зад онази врата? — пита Шара.

Мховостът я поглежда откъм пода, премята се отново и стъпва на крака. Кривва глава като куче и театрално чеше плешивата си глава с един четириставен пръст.

„Божествата — спомня си Шара — можели да бъдат убити единствено с оръжието на каджа. Но по-нисшите вълшебни създания били много по-уязвими и всяко си имало слабо място.“

Стига до решение.

— Колко хора си погълнал по време на принудителния си престой тук?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза