Град на стълби

— Да. Даваш си сметка. Даваш си сметка, че няма начин да опазим нещо такова в тайна. Много е голямо. Ще сложим охрана, да. После някой ще започне да задава въпроси какво охранява тази охрана и ще продължи да пита, докато отнякъде не изтече информация. Или ще се опитаме да започнем разкопки, да проучим и документираме обекта, но някой ще се зачуди защо струпваме тук тежка техника и ще започне да задава въпроси и ще продължи да ги задава, докато отнякъде не изтече информация. Проблемите — Малагеш използва ръбчето на едно релефно изображение да заглади нокътя си, — проблемите са неизбежни. Нещо по-лошо, Уиклов знае за това място и ако ние се опитаме да свършим нещо тук, това ще му даде силен коз в ръцете. „Вижте какво прави Сейпур, крие най-свещения ни храм в тайна под земята, осквернява го с мръсните си ръце.“ Можеш ли да си представиш такава ситуация? Можеш ли да си представиш какво ще последва, твое превъзходителство? Какви ще са последиците не само за твоето разследване, но за Континента, за Сейпур?

Шара въздъхва. Очаквала е тези аргументи, но се е надявала решението да не е толкова драстично.

— И ти наистина искаш да… да затрупаш тунела? Смяташ, че това е най-добрата ни възможност?

— Ако можех, щях да го напълня с цимент, но за това трябват машини, които ще привлекат излишно внимание. При входа има няколко дебели греди, които изглеждат носещи. За един час ще приключим.

— Тук има улики. Някой е идвал редовно, полагал е усилия да възстанови атриума на Колкан. Дори са донесли каменна каса за врата, макар да нямам представа защо. Трябва да… трябва да са съучастниците на Уиклов!

— И си напълно сигурна в това? Дотам, че си склонна да рискуваш континенталите да разберат за това място?

Шара разтърква очи, после прави крачка назад и обхваща с поглед Престола на света.

— Само като го погледна и знам, че бих могла да посветя целия си живот на това изследване.

— Ако беше историк — казва Малагеш. — Но ти не си историк.

Шара трепва засегната.

— Ти си държавен служител, посланик Тивани — тихо добавя Малагеш. — И двете имаме своя дълг. И нито моят дълг, нито твоят, имат нещо общо с тази находка.

Шара чува думите на Ефрем Пангуи в главата си: „Коя истина искате да предпазите?“

Пламъчетата на свещите трептят. Хиляди сенки танцуват по стените, пода и тавана. Древни лица се зъбят, после потъват в сенките.

— Направете го — казва Шара.

Изкачването по стъпалата изглежда безкрайно. Шара трескаво се опитва да запечата в паметта си всичко, което е видяла, което е прочела долу. „Морето да не дава — мисли си — да изгубим и това.“

— Значи не е имало нищо вълшебно долу? — пита Малагеш.

— Аз поне не видях — разсеяно отвръща Шара.

— Е, това поне е облекчение — казва Малагеш. Вади от джоба на палтото си плик и го подава на Шара. — Преглеждахме откраднатите страници от инвентарния списък на Склада. Мисълта, че може да открием подобни неща извън Склада, на открито, ми причинява кошмари. Според нас тези двайсет страници — или нещо в тях — са причинили голямото вълнение сред Реставраторите. Предполагам обаче, че са получили преписи на много по-голяма част от списъка.

Извадката е единственото, което би могло да наруши концентрацията на Шара в момента. Тя грабва плика от ръката на Малагеш, скъсва го и чете: