Читаем Град на стълби полностью

— Помниш ли — пита Шара — каменната врата в атриума на Колкан? Показах ти я преди малко.

— Да… — Лицето на Малагеш не се променя, когато тя вдига очи от списъка да погледне Шара. — Ти… мислиш, че…

— Да.

Малагеш млъква замислено, после казва:

— Значи ако онова долу е другото Ухо…

— И ако близнакът му още е в Склада…

Двете се взират една в друга още секунда. После хукват обратно по стъпалата на тунела.

Зигруд и другите двама войници ги зяпват объркано, после тръгват след тях.



— Като се вземе всичко предвид — казва Малагеш от сенките, — пак ми се струва най-мъдро да разрушим тази проклетия.

Шара е вдигнала свещника високо пред себе си да огледа каменната каса.

— Предпочиташ да си тръгнем, без да сме разбрали дали някой е използвал вратата, за да стигне до Склада?

Малагеш дръпва толкова силно от пуретата си, че се чува звук.

— Може да са отишли там, да са пипнали нещо, дето не е трябвало да го пипат, и да са умрели.

— Ако е така, лично аз държа да разполагам с труп. — Шара оглежда напрегнато релефните изображения, търси думи, буква, ръчка, бутон… „Макар че те едва ли са имали нужда от механизъм — напомня си. — Механиката на вълшебното е била далеч по-абстрактна по своето естество…“

Зигруд е легнал на пода и зяпа нагоре, все едно се намира на слънчев склон, а над него има синьо небе.

— Може би — казва той — трябва да направиш нещо на другата врата.

— Дано да си прав — казва Шара. Цитира няколко стиха от Юкоштава, но вратата си остава безучастна. — Ако е така, този вход би бил на практика безполезен. Стига охраната на Склада да е добра.

— Добра е — сопва се Малагеш.

Шара пробва с възхвала на няколко ключови юкоштански светци. Вратата не се трогва. „Сигурно така се чувства развратник, който сваля момиче на купон“ — мисли си тя.

— Боя се — казва след малко, — че подходът ми е неправилен.

Малагеш преглъща широка прозявка.

— И какво те навежда на тази мисъл?

Шара зарейва поглед към една далечна пиктограма в атриума на Юков, изобразяваща оргия с изумителен брой участници.

— Юков не е бил почитател нито на думите, нито на показната лоялност. Винаги е предпочитал действието, дивата импровизация. — Начело на оргията стои фигура със заострена шапка и държи стомна с вино и нож. — Жертвоприношение чрез кръв, пот, сълзи, емоции…

Сеща се за един прочут пасаж от Юкоштава: „Онези, които не са склонни да се разделят с кръвта и страха си; които се мръщят на виното и лудориите; които се боят на прага на всяка нова възможност… защо да допускам такива в сянката си?“

„Вино — мисли си Шара, — и плътското.“

— Зигруд — казва тя. — Дай ми манерката си.

Зигруд надига глава и се мръщи.

— Знам, че си носиш. Не те укорявам. Просто ми я дай. И нож също.

Малагеш изтръсква пуретата си и от върха се разхвърчат искри.

— Не ми харесва накъде отива тази история — казва тя.

Зигруд се изправя тромаво, бърка под палтото си — чува се металически звън, чийто източник несъмнено са инструменти с неприятно предназначение — и вади шише от тъмнокафяво стъкло.

— Какво има вътре? — пита Шара.

— Уж било сливово вино — казва той. — Но ако се съди по концентрацията на па̀рите… подозирам, че продавачът не е бил докрай откровен.

— А ти… опитвал ли си го?

— Да. И не ослепях. Така че… — Подава ѝ малък нож.

„Това или ще свърши работа — мисли си Шара, — или ще ме постави в много неудобно положение.“ Зигруд отваря бутилката и от алкохолните па̀ри стомахът на Шара се надига. Тя преглъща решително и издърпва със зъби ръкавицата на лявата си ръка. После събира смелост и рязва дланта си.

Малагеш е ужасена.

— Какво правиш?!

Шара лепва устни до малката рана и засмуква кръвта. Кървенето е силно, устата ѝ се пълни, стомахът ѝ се обръща. Следващата стъпка е да отпие от алкохола и тя го прави.

Алкохол, оказва се, какъвто категорично не е опитвала преди. Съдържанието на стомаха ѝ се надига, изкачва се по хранопровода и стига до гърлото ѝ, но тя потиска решително напъна за повръщане. Обръща се трескаво към касата и изплюва сместа от кръв и алкохол, като се дави през цялото време.

Очите ѝ са така насълзени от усилието, че не вижда дали експериментът ѝ е дал резултат. Тиква бутилката и ножа в ръцете на Зигруд и се свлича на четири крака. Дави се в сухи напъни за повръщане, сухи, защото вече е изхвърлила съдържанието на стомаха си, когато е повърнала при вида на мховоста.

Чува как Малагеш мърмори нещо неразбираемо.

Чува и тихото изстъргване, с което черният нож на Зигруд напуска канията си.

— Какво? — грачи Шара и бърше сълзите си. — Какво става? Получи ли се?

Вдига поглед и открива, че ѝ е трудно да прецени.

Вътрешността на касата е напълно, непрогледно черна, сякаш някой е пъхнал вътре плоскост от черен графит. Един от войниците на Малагеш — млада жена — пристъпва зад касата и изчезва от погледа им. После подава глава иззад касата и пита:

— Нищо ли?

— Нищо — отвръща Малагеш. — Това ли… това ли трябваше да стане?

— Поне стана нещо — казва Шара. Взема свещника и се приближава към касата.

— Внимавай! — казва Малагеш. — Нещо може да… знам ли, да излезе.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза