Град на стълби

— Помниш ли — пита Шара — каменната врата в атриума на Колкан? Показах ти я преди малко.

— Да… — Лицето на Малагеш не се променя, когато тя вдига очи от списъка да погледне Шара. — Ти… мислиш, че…

— Да.

Малагеш млъква замислено, после казва:

— Значи ако онова долу е другото Ухо…

— И ако близнакът му още е в Склада…

Двете се взират една в друга още секунда. После хукват обратно по стъпалата на тунела.

Зигруд и другите двама войници ги зяпват объркано, после тръгват след тях.

— Като се вземе всичко предвид — казва Малагеш от сенките, — пак ми се струва най-мъдро да разрушим тази проклетия.

Шара е вдигнала свещника високо пред себе си да огледа каменната каса.

— Предпочиташ да си тръгнем, без да сме разбрали дали някой е използвал вратата, за да стигне до Склада?

Малагеш дръпва толкова силно от пуретата си, че се чува звук.

— Може да са отишли там, да са пипнали нещо, дето не е трябвало да го пипат, и да са умрели.

— Ако е така, лично аз държа да разполагам с труп. — Шара оглежда напрегнато релефните изображения, търси думи, буква, ръчка, бутон… „Макар че те едва ли са имали нужда от механизъм — напомня си. — Механиката на вълшебното е била далеч по-абстрактна по своето естество…“

Зигруд е легнал на пода и зяпа нагоре, все едно се намира на слънчев склон, а над него има синьо небе.

— Може би — казва той — трябва да направиш нещо на другата врата.

— Дано да си прав — казва Шара. Цитира няколко стиха от Юкоштава, но вратата си остава безучастна. — Ако е така, този вход би бил на практика безполезен. Стига охраната на Склада да е добра.

— Добра е — сопва се Малагеш.

Шара пробва с възхвала на няколко ключови юкоштански светци. Вратата не се трогва. „Сигурно така се чувства развратник, който сваля момиче на купон“ — мисли си тя.

— Боя се — казва след малко, — че подходът ми е неправилен.

Малагеш преглъща широка прозявка.

— И какво те навежда на тази мисъл?

Шара зарейва поглед към една далечна пиктограма в атриума на Юков, изобразяваща оргия с изумителен брой участници.

— Юков не е бил почитател нито на думите, нито на показната лоялност. Винаги е предпочитал действието, дивата импровизация. — Начело на оргията стои фигура със заострена шапка и държи стомна с вино и нож. — Жертвоприношение чрез кръв, пот, сълзи, емоции…

Сеща се за един прочут пасаж от Юкоштава: „Онези, които не са склонни да се разделят с кръвта и страха си; които се мръщят на виното и лудориите; които се боят на прага на всяка нова възможност… защо да допускам такива в сянката си?“

„Вино — мисли си Шара, — и плътското.“

— Зигруд — казва тя. — Дай ми манерката си.

Зигруд надига глава и се мръщи.

— Знам, че си носиш. Не те укорявам. Просто ми я дай. И нож също.

Малагеш изтръсква пуретата си и от върха се разхвърчат искри.

— Не ми харесва накъде отива тази история — казва тя.

Зигруд се изправя тромаво, бърка под палтото си — чува се металически звън, чийто източник несъмнено са инструменти с неприятно предназначение — и вади шише от тъмнокафяво стъкло.

— Какво има вътре? — пита Шара.

— Уж било сливово вино — казва той. — Но ако се съди по концентрацията на па̀рите… подозирам, че продавачът не е бил докрай откровен.

— А ти… опитвал ли си го?

— Да. И не ослепях. Така че… — Подава ѝ малък нож.

„Това или ще свърши работа — мисли си Шара, — или ще ме постави в много неудобно положение.“ Зигруд отваря бутилката и от алкохолните па̀ри стомахът на Шара се надига. Тя преглъща решително и издърпва със зъби ръкавицата на лявата си ръка. После събира смелост и рязва дланта си.

Малагеш е ужасена.

— Какво правиш?!

Шара лепва устни до малката рана и засмуква кръвта. Кървенето е силно, устата ѝ се пълни, стомахът ѝ се обръща. Следващата стъпка е да отпие от алкохола и тя го прави.

Алкохол, оказва се, какъвто категорично не е опитвала преди. Съдържанието на стомаха ѝ се надига, изкачва се по хранопровода и стига до гърлото ѝ, но тя потиска решително напъна за повръщане. Обръща се трескаво към касата и изплюва сместа от кръв и алкохол, като се дави през цялото време.

Очите ѝ са така насълзени от усилието, че не вижда дали експериментът ѝ е дал резултат. Тиква бутилката и ножа в ръцете на Зигруд и се свлича на четири крака. Дави се в сухи напъни за повръщане, сухи, защото вече е изхвърлила съдържанието на стомаха си, когато е повърнала при вида на мховоста.

Чува как Малагеш мърмори нещо неразбираемо.

Чува и тихото изстъргване, с което черният нож на Зигруд напуска канията си.

— Какво? — грачи Шара и бърше сълзите си. — Какво става? Получи ли се?

Вдига поглед и открива, че ѝ е трудно да прецени.

Вътрешността на касата е напълно, непрогледно черна, сякаш някой е пъхнал вътре плоскост от черен графит. Един от войниците на Малагеш — млада жена — пристъпва зад касата и изчезва от погледа им. После подава глава иззад касата и пита:

— Нищо ли?

— Нищо — отвръща Малагеш. — Това ли… това ли трябваше да стане?

— Поне стана нещо — казва Шара. Взема свещника и се приближава към касата.

— Внимавай! — казва Малагеш. — Нещо може да… знам ли, да излезе.