Читаем Град на стълби полностью

Гореща вълна я облива отдясно, отнася я. Блъсва я силно в лавиците отляво, древни съкровища литват във въздуха — кожена торба се превърта и изплюва безкраен поток от златни монети; кълбо светла панделка пада на земята и се превръща в листа.

Прах, метал и старо дърво се въртят около Шара. Тя пада на пода, драпа към някаква лавица, но не може да се изправи.

Вдясно от нея бушува пожар. Дим се къдри към тавана като черна котка, която търси топлинката на слънчево място.

Вляво от нея статуята на Таалхаврас пада от лавицата. Зигруд се появява отнякъде и коленичи до Шара.

— Добре ли си? Косата ти е поопърлена…

— Що за проклето чудо беше това? — простенва Шара.

— Никакво чудо не беше — казва той и докосва главата ѝ отстрани. — Мина. Запалителна, струва ми се.

— Какво става, мамка му? — крещи Малагеш.

Някъде в мрака се обаждат множество тънки гласчета.

Пламъчета танцуват по прахоляка, прехвърлят се на най-долната лавица, полазват увития с одеяло труп.

— Трябва да се махнем — казва Зигруд. — Това място е толкова старо и сухо, че ще изгори за минути.

Шара поглежда към алчните пламъци. Рафтът вдясно от нея вече гори почти целият.

— Имаше празно място — казва тя, — на онази лавица там. Нещо е било взето. — Опитва се да посочи, но показалецът ѝ не я слуша и се клатушка като пияница.

— Трябва да се махнем оттук — повтаря Зигруд.

Чуват се силни припуквания. Нещо писука в пламъците.

— Какво става там, мамицата му мръсна? — реве Малагеш.

Шара поглежда Зигруд и кимва.

Той я мята с лекота на рамо и вика на Малагеш:

— Изчезваме!

Хуква по пътечката, завива наляво и продължава по права линия към каменната каса.

Рубиненочервено сияние прозира през гората от високи рафтове.

„Десетилетия — мисли си Шара. — Не, столетия. Повече.

И всичко това ще изчезне.“



Връщат се в Престола на света и Зигруд оставя Шара на пода.

Тя кашля дълго, после пита със слаб глас:

— Много ли съм зле?

Той я кара да раздвижи пръстите на ръцете и краката си. Тя го прави.

— Добре си горе-долу. Едната ти вежда е здравата опърлена. Част от косата ти е изгоряла. А лицето ти е червено. Изгарянето не изглежда сериозно обаче. Извадила си късмет. — Вдига глава да погледне огнения ад, който вилнее от другата страна на каменния вход. — Който и да е заложил онзи капан, изобщо не е знаел какво прави. Когато го чух… — Той клати глава. — Само едно нещо на света издава този звук.

Малагеш се е подпряла на един от войниците си, кашля и се опитва да запали поредната пурета.

— Значи мръсните копелета са минирали Склада? За всеки случай?

Вълна нажежен въздух се излива през касата.

„Във всеки момент — мисли Шара — те са една крачка пред мен.“

— Дайте да срутим проклетия тунел — казва тя. — И да приключваме с това проклето място.



В мрака на Склада легенди и съкровища се гърчат и умират в пламъците. Хиляди книги се превръщат в накъдрена пепел. Огънят изяжда картини отвътре навън. Разтопен восък от множеството свещи по рафтовете се стича на локви и образува разкривена дъга върху дървените дъски. В по-дълбоките сенки невидими гласове проплакват скръбно.

Ала не всички предмети са обречени.

Голяма глинена стомна на една лавица се къпе в жегата. Гледжосаната ѝ повърхност е изписана нагъсто със символи — символи на сила, на удържане, на контрол.

Нажеженият въздух топи мастилото на символите, то извира, напуква се и избледнява. Восъчният печат около тапата се стича разтопен по стените на стомната.

Нещо вътре в съда започва да ръмжи, осъзнало, че затворът му отслабва.

Стомната се клати. Пада от лавицата и се пръсва на пода.

Мрак се излива от счупената стомна. Съдържанието ѝ бързо се разширява, събаря рафтовете по пътя си като плочки за домино. Доскорошният пленник продължава да расте, докато не изпълва почти цялата височина на Склада.

Едно жълто око се отваря да попие пламъците, пушека, горящите рафтове.

Пронизителен глас във високите регистри надава победоносен рев:

— Свободен! Свободен най-сетне! Най-сетне свободен!

Ще познаеш болката

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза