Град на стълби

Всяко място на рафтовете е маркирано с номерирана метална табелка. Друго описание на съдържанието няма, а ако се съди по списъка, предметите са подредени на случаен принцип.

Една от лавиците е заета почти изцяло от гигантска разглобена статуя. Лицето няма черти, ако не се брои фракталният рисунък, който обхваща цялата глава. „Таалхаврас — мисли си Шара, — или някое от превъплъщенията му.“

Дървена кутия с множество ключалки и стегната с вериги се гърчи енергично — от вътрешността ѝ се чува трополене, сякаш куп малки създания с остри нокти стържат по дървото. Шара я подминава възможно по-бързо.

На лавица над главата ѝ има златен меч, който грее със странна светлина. До него има дванайсет къси дебели стъклени колони без никаква украса. До тях — голяма сребърна чаша, щедро инкрустирана със скъпоценни камъни. После купища книги и свитъци.

Шара продължава напред. Минава покрай шейсет стъклени черчевета. Пиринчено стъпало. Труп, увит в одеяло и овързан със сребърна тел.

Краят на пътечката между рафтовете не се вижда. „Вълшебни предмети — мисли си тя, — създавани в продължение на над хиляда и петстотин години.“

Историкът в нея казва: „Какъв късмет, че каджът се е сетил да ги съхрани.“

Оперативният агент казва: „Трябвало е да ги унищожи до последното.“

— Посланик? — чува се гласът на Малагеш.

— Да?

— Каза ли… каза ли нещо току-що?

— Не. — Кратка пауза. — Поне така мисля.

Дълго мълчание. Шара се заглежда в колекция от сребърни палци.

— Възможно ли е тези неща да ти говорят в главата? — пита Малагеш.

— Тук всичко е възможно — казва Шара. — Не обръщай внимание.

Кофа, пълна с детски обувки.

Бастун, направен от конски косми.

Писалище, пълно догоре с древни пергаменти.

Платнена маска, която наподобява лицето на старец.

Дърворезба на мъж със седем еректирали члена с различна дължина.

Шара полага усилие да се съсредоточи, но съзнанието ѝ препуска през наученото, опитва се да свърже артефактите със стотиците континентални легенди, които е изучавала през годините. „Това ли е възелът, който задържал гръмотевична буря в себе си, и когато го развържеш, се изливал безконечен дъжд? Възможно ли е това да е лютня на ховтарик от двора на Таалхаврас, от чийто звук гоблените оживявали? Дали онова там не е червената стрела, направена от Воортя, която пронизала търбуха на разрушителна вълна и я превърнала в топло океанско течение?“

— Не — чува се гласът на Зигруд. — Не. Не е вярно.

— Зигруд? — казва Шара. — Добре ли си?

Тихо жужене на няколко метра от нея.

— Не! — казва Зигруд. — Това е лъжа!

Шара хуква по пътечката и скоро вижда Зигруд, който стои от другата страна на един рафт и се взира в малко излъскано черно кълбо, което лежи в кадифеното гнездо на кутия.

— Зигруд?

— Не — казва той, втренчен в кълбото. — Аз се махнах от онова място. Вече… вече не съм там.

— Той добре ли е? — пита Малагеш.

— Зигруд, чуй ме — казва Шара.

— Те умряха, защото… — Зигруд млъква, търси обяснение, — защото се опитаха да ме наранят.

— Зигруд…

— Не. Не! Не, няма!

Лъскавото черно кълбо се завърта леко наляво в кадифеното си гнездо; прилича на куче, което кривва глава, мисли си Шара, все едно казва: „Защо не?“.

— Защото аз — ожесточено казва Зигруд — не съм крал!

— Зигруд! — повишава глас Шара.

Той примигва стреснато. Черното кълбо потъва леко в кадифето си, разочаровано сякаш, че са му прекъснали играта.

Зигруд се обръща бавно да я погледне.

— Какво?… Какво става?

— Ти си тук — казва Шара. — Тук, в Склада, с мен.

Той объркано разтрива слепоочията си.

— Нещата тук са… нещата тук са много стари — обяснява Шара. — И според мен са отегчени. Сякаш… се хранят едно с друго. Като риби в пресъхващ вир.

— Не личи нещо да липсва — ръмжи той. — Рафтовете са пълни. Прекалено пълни, ако питаш мен.

— И при мен е така — обажда се Малагеш от съседната пътечка. — Не държиш да се катерим със стълбата, нали?

— Личи ли стълбата да е била местена? — пита Шара. — Огледай праха по пода.

Пауза, после:

— Не.

— Значи търсим нещо на долните лавици.

Шара свежда поглед към ниските лавици от двете страни на своята пътечка и продължава да търси.

Четири газени лампи от пиринч. Лакирана дъска без орнаменти. Детски кукли. Чекрък, чието колело се върти самичко.

После, на последното място, точно пред нея…

Нищо.

Може би нищо. Или поне нищо, което тя да може да види.

„Нещо липсва?“

Тръгва към празното място. Съзнанието ѝ вече е привикнало към гледката на чудати неща, която периферното ѝ зрение препраща постоянно, затова тя не обръща внимание на тази информация. Докато пристъпва към празното място, я спохожда разсеяна мисъл: „Не видях ли нещо лъскаво на пода току-що?“

„Жица?“

Усеща съпротивление при единия си глезен… дръпване, после нещо се скъсва с тъничък звук.

Метално дрънчене от съседния рафт; мъничък стоманен ключ се търкулва по дъските на пода.

В същия миг Зигруд крясва:

— Залегнете!

Валмо черен дим плъзва по пътечката вдясно от нея.

После цъфва огнено цвете, последвано от взрив.