Град на стълби

— Бягат възможно най-далече от вятъра — казва той всеки път, когато спуска черната корда през малката дупка в леда.

— И добре правят — казва Соврена.

— Ти какво, оплакваш ли се? Колко хвана снощи?

Соврена приближава ръцете си към пламъка на мангала. Ръкавиците му са дебели, но пак е премръзнал.

— Шест.

— А предната нощ?

— Осем. Но има сериозна опасност да си изгубя също толкова пръста на краката от измръзване.

— Да бе — сумти Фиврей. — Един истински рибар не мрънка. Това е мъжка работа. Трябва да си мъж, за да ловиш риба.

Само дето другата мъжка работа, мисли си Соврена, е свързана с меките и топли обятия на жена. Защо да го прави по-малко мъж, че предпочита да е там, вместо тук?

Чува се тих звук, като от лек плисък.

— Хвана ли се нещо? — пита Соврена.

Фиврей проверява плувката си, която стърчи над петнайсетинасантиметровата дупка в леда — бялото флагче трепти едва доловимо.

— Не. Сигурно само си играят със стръвта.

После се чува и пронизително стържене, сякаш някой търка стъкло с длани. Преди Соврена да е казал нещо по въпроса, собствената му плувка започва да танцува.

— И при мен е същото — казва той. — Не кълве, но… се движи.

Фиврей подръпва кордата.

— Може би… Чакай. — Подръпва отново кордата. — Закачила се е в нещо.

Соврена гледа как плувката на приятеля му се плъзва към ръба на дупката.

— Сигурен ли си, че не кълве?

— Не поддава. Все едно куката се е закачила за камък. Откъде идва това ужасно стържене, мамка му?

— Може да е вятърът? — Воден от любопитство, Соврена подръпва своята корда. И тя не поддава. — И при моята е същото. И двете корди да са се закачили за нещо? — Клати глава.

— Може течението да е довлякло боклуци и куките да са се закачили в тях.

— Тогава не трябваше ли просто да се скъсат? — Соврена оглежда леда под краката им. Може да е плод на въображението му, но му се струва, че вижда слаба жълта светлина да прозира отдолу.

— Какво е това? — пита той и сочи.

Фиврей се втренчва в жълтата светлинка.

— Това пък какво е?

— Нали и аз това питам?

Двамата зяпват светлинката, после се споглеждат.

Огънят в мангала е разтопил малко сняг върху леда. Двамата стават и разчистват с крака още сняг, докато ледът става почти прозрачен.

Фиврей ахва.

— Какво, да му се… Небеса, какво?…

Нещо се е лепнало от долната страна на леда, точно под краката им. Соврена се сеща за една морска звезда, която е виждал преди време, донесена от океанското крайбрежие, само че това тук е много по-голямо, сигурно почти десет метра в диаметър и с много повече крайници, някои — широки, други — тънки и деликатни. А в центъра има ярка светлинка и паст с много зъби, която се е впила в леда, засмукала го е, а черните венци издават дразнещия стържещ звук.

Припукването и стърженето се усилват. Соврена поглежда краищата на крайниците — те завършват с малки нокти, които стържат леда под тях в съвършена окръжност.

— О, не!

Светлинката примигва два пъти. „Око — мисли си Соврена. — Това е око.“

Ледът под тях поддава със силен пукот и зъбатата уста се отваря безмълвно.

Винаги когато времето се развали чайната на Восковени прави невероятен оборот. Самата Магя Восковени отлично разбира, че клиентите не идват непременно заради качеството на чая, който предлага заведението — наясно е, че готвачите ѝ са некадърни смотаняци. Не, идват, защото — благодарение на несметните количества вряща вода, къкрещи чайници и десетките малки лампи — в чайната на Магя винаги е горещо и влажно, атмосфера, която не е най-привлекателната при нормално време, но е истинско съкровище през зимата.

През последните десетилетия търговията с чай на Континента е ударила тавана — от презряна сейпурска ексцентричност чаят се е превърнал във все по-предпочитана напитка покрай все по-студения климат по тези ширини. Има и един допълнителен фактор, който Магя е преоткрила сред почти забравеното древно билкарство — ако прибавиш малко мак при запарката, чаят става много по-… много по-отпускащ. След като е приложила това свое откритие на практика, Магя е учетворила оборота.

Оглежда клиентелата си от вратата на кухнята. Хората са се лепнали за масите като бежанци, които търсят подслон. Косите им се къдрят лъскави в горещината. Пиринчените лампи хвърлят призми оранжева светлина върху дървените стени. Западните прозорци, които обикновено разкриват гледка към един красив участък от реката, сега са така замъглени, че приличат на препечена филийка с твърде много масло.

Един мъж на бара едва успява да напипа чашата си и мига отнесено.

Магя спира едно сервитьорче, кима към мъжа, казва: „Онзи там е прекалил“, и отпраща момчето към клиента.

— Пълно е, като се има предвид часът — казва друг от сервитьорите и спира да си избърше челото.

— Прекалено пълно, в интерес на истината — казва Магя. — Само на втората галерия има места.

— Как може да е прекалено пълно?

— Не бива алчността да става по-силна от мъдростта, приятелю. — Магя се потупва замислено с пръст по брадичката. — Другата седмица няма да слагаме от специалната добавка.

Сервитьорът не успява да прикрие учудването си.

— Никак?