Град на стълби

— Оптимизмът ти изобщо не ми помага — казва тя. — Почти съжалявам, че дойдохме тук.

— Почти?

— Да, почти. Защото колкото и… колкото и затънала в лайна да е тази операция, пак не бих я поверила на никой друг в министерството. Само си помисли какво би станало, ако Комалта беше тук, или Юсуф!

— Те още ли са живи? Мислех, че вече са им видели сметката.

— Именно! — Тя става, отива при прозореца и го отваря. — Имам нужда от чист въздух. Главата ми направо се пръска от този шум! — Вдишва дълбоко, заслушва се, после разтърква отчаяно очи. — Дори улиците тук крещят! Няма ли поне едно тихо място в този проклет град… Чакай, колко е часът?

Зигруд застава до нея.

— Късно е. Много е късно за толкова шум. — Кривва глава. — Това наистина са крясъци. Мислех, че преувеличаваш.

Шара плъзга поглед по тъмните улици на Баликов.

— Какво става?

Нов вой в нощта. Някой търчи по улицата долу и пищи.

— Нямам представа — казва Зигруд.

Долу Малагеш гневно диктува отговор до генерал Ноор, че не ставало въпрос за пряко нападение, което би било заплаха за сигурността, но че Ноор трябвало да реагира сякаш е било пряко нападение, защото те имат нужда от съдействие веднага.

Шара отваря прозореца докрай. Откъм реката долита трясък. Над покривите се издига облак бял прах.

— Сграда ли се срути току-що? — пита тя.

Още хора тичат по улиците. Прозорци светват, отварят се врати. Някакъв мъж пита високо какво става, повтаря въпроса си няколко пъти. Накрая му отговарят: „Има нещо във водата! Във водата!“

Шара поглежда Зигруд, но не се сеща какво друго да каже освен едно глуповато: „Какво?“

В същия миг от долния етаж се чува крясък:

— Шара! — вика Малагеш. — Някакъв идиот те търси!

Шара и Зигруд слизат долу. Питри стои на входа, препречил пътя на полицай, който пристъпва нервно от крак на крак.

— Съобщение от полицейското управление на Баликов — казва Питри. — За посланик Тивани от капитан Несрев.

— Отърви се от този, моля те — казва Малагеш. — Бездруго съм затънала до шията в лайна.

Шара напразно търси останки от вътрешното си спокойствие.

— За какво става въпрос?

Полицаят преглъща шумно, лицето му лъщи от пот.

— Ъ-ъ, евакуираме всички жилищни и административни сгради покрай реката. Посолството е приоритет — казва го жално, сякаш да се оплаче, че точно на него се е паднало това задължение, — така че трябва да напуснете сградата незабавно.

Малагеш довършва диктовката на поредната телеграма и се обръща към тях.

— Чакай, какви ги дрънкаш, по дяволите? Никъде няма да ходим.

— Ами… капитан Несрев…

— Капитан Несрев е чудесен офицер, но не може да ни казва какво да правим. Посолството е сейпурска територия.

— Ние… отлично знаем това, губернаторе, но… капитанът изрично настоява двете с посланика да се евакуирате.

— Защо? — пита Шара.

Полицаят се поти все по-обилно.

— Ние такова… още не можем да кажем със сигурност.

— Свързано ли е с онова, което се случва по улиците? — пита Шара.

Полицаят кима неохотно.

— А какво точно се случва там?

Полицаят, изглежда, се колебае дали да им каже, после раменете му увисват, сякаш се кани да направи срамно признание.

— Има… има нещо в река Солда — казва накрая. — Нещо голямо.

— И?

— И то… убива хора. Грабва ги от бреговете.

Малагеш прокарва ръка по челото си.

— О, морето да не дава…

— Излиза на брега и напада сградите — продължава полицаят. — То е… огромно. Не знаем какво е, но евакуираме крайречните квартали. А това включва и посолството.

— И това нещо се е появило сега? — пита Шара. — В рамките на последните няколко часа?

Полицаят кимва.

Шара и Зигруд се споглеждат мълчаливо. Погледът на Шара казва: „От Склада?“, а Зигруд кимва сурово: „Без никакво съмнение.“

— Благодаря, че ни уведомихте, полицай — казва Шара. Протяга ръка и Зигруд ѝ мята палтото. — Ще напуснем посолството по най-бързия начин. Къде е Несрев в момента?

— Заел е позиция на моста Солда, дебне онова нещо — казва полицаят. — Но защо пита…

— Чудесно. — Шара си облича палтото. — С радост ще се присъединим към него.

Ниските зидове на моста Солда не предлагат заслон от студения вятър, затова почти всички са клекнали и надничат над парапета. На Шара ѝ се иска да се е увила в кожи от глава до пети, а ботушите ѝ да имат тройна подметка от гума. Колкото до Малагеш, тя не е спряла да псува, откакто са излезли от посолството, макар че през последните минути дори нейните псувни са започнали да зъзнат. Капитан Несрев седи, облегнал гръб на зидания парапет, и приема рапорти и пратеници от своите офицери, които са заели позиции по улиците и в къщите край реката. Единствен Зигруд стърчи над парапета и оглежда широката заледена река; коленичил е, но мразовитият вятър брули лицето му.

Шара надниква над зида. Солда прилича на пъзел, с грамадни дупки в леда, някои съвършени кръгове, други също толкова съвършени полумесеци. Две къщи на западния бряг са с напълно откъртени фасади — парчета бял варовик лежат в калта като буци сирене.

— Там… — пита Шара, — там ли е нападнало?