Читаем Град на стълби полностью

— Оптимизмът ти изобщо не ми помага — казва тя. — Почти съжалявам, че дойдохме тук.

— Почти?

— Да, почти. Защото колкото и… колкото и затънала в лайна да е тази операция, пак не бих я поверила на никой друг в министерството. Само си помисли какво би станало, ако Комалта беше тук, или Юсуф!

— Те още ли са живи? Мислех, че вече са им видели сметката.

— Именно! — Тя става, отива при прозореца и го отваря. — Имам нужда от чист въздух. Главата ми направо се пръска от този шум! — Вдишва дълбоко, заслушва се, после разтърква отчаяно очи. — Дори улиците тук крещят! Няма ли поне едно тихо място в този проклет град… Чакай, колко е часът?

Зигруд застава до нея.

— Късно е. Много е късно за толкова шум. — Кривва глава. — Това наистина са крясъци. Мислех, че преувеличаваш.

Шара плъзга поглед по тъмните улици на Баликов.

— Какво става?

Нов вой в нощта. Някой търчи по улицата долу и пищи.

— Нямам представа — казва Зигруд.

Долу Малагеш гневно диктува отговор до генерал Ноор, че не ставало въпрос за пряко нападение, което би било заплаха за сигурността, но че Ноор трябвало да реагира сякаш е било пряко нападение, защото те имат нужда от съдействие веднага.

Шара отваря прозореца докрай. Откъм реката долита трясък. Над покривите се издига облак бял прах.

— Сграда ли се срути току-що? — пита тя.

Още хора тичат по улиците. Прозорци светват, отварят се врати. Някакъв мъж пита високо какво става, повтаря въпроса си няколко пъти. Накрая му отговарят: „Има нещо във водата! Във водата!“

Шара поглежда Зигруд, но не се сеща какво друго да каже освен едно глуповато: „Какво?“

В същия миг от долния етаж се чува крясък:

— Шара! — вика Малагеш. — Някакъв идиот те търси!

Шара и Зигруд слизат долу. Питри стои на входа, препречил пътя на полицай, който пристъпва нервно от крак на крак.

— Съобщение от полицейското управление на Баликов — казва Питри. — За посланик Тивани от капитан Несрев.

— Отърви се от този, моля те — казва Малагеш. — Бездруго съм затънала до шията в лайна.

Шара напразно търси останки от вътрешното си спокойствие.

— За какво става въпрос?

Полицаят преглъща шумно, лицето му лъщи от пот.

— Ъ-ъ, евакуираме всички жилищни и административни сгради покрай реката. Посолството е приоритет — казва го жално, сякаш да се оплаче, че точно на него се е паднало това задължение, — така че трябва да напуснете сградата незабавно.

Малагеш довършва диктовката на поредната телеграма и се обръща към тях.

— Чакай, какви ги дрънкаш, по дяволите? Никъде няма да ходим.

— Ами… капитан Несрев…

— Капитан Несрев е чудесен офицер, но не може да ни казва какво да правим. Посолството е сейпурска територия.

— Ние… отлично знаем това, губернаторе, но… капитанът изрично настоява двете с посланика да се евакуирате.

— Защо? — пита Шара.

Полицаят се поти все по-обилно.

— Ние такова… още не можем да кажем със сигурност.

— Свързано ли е с онова, което се случва по улиците? — пита Шара.

Полицаят кима неохотно.

— А какво точно се случва там?

Полицаят, изглежда, се колебае дали да им каже, после раменете му увисват, сякаш се кани да направи срамно признание.

— Има… има нещо в река Солда — казва накрая. — Нещо голямо.

— И?

— И то… убива хора. Грабва ги от бреговете.

Малагеш прокарва ръка по челото си.

— О, морето да не дава…

— Излиза на брега и напада сградите — продължава полицаят. — То е… огромно. Не знаем какво е, но евакуираме крайречните квартали. А това включва и посолството.

— И това нещо се е появило сега? — пита Шара. — В рамките на последните няколко часа?

Полицаят кимва.

Шара и Зигруд се споглеждат мълчаливо. Погледът на Шара казва: „От Склада?“, а Зигруд кимва сурово: „Без никакво съмнение.“

— Благодаря, че ни уведомихте, полицай — казва Шара. Протяга ръка и Зигруд ѝ мята палтото. — Ще напуснем посолството по най-бързия начин. Къде е Несрев в момента?

— Заел е позиция на моста Солда, дебне онова нещо — казва полицаят. — Но защо пита…

— Чудесно. — Шара си облича палтото. — С радост ще се присъединим към него.



Ниските зидове на моста Солда не предлагат заслон от студения вятър, затова почти всички са клекнали и надничат над парапета. На Шара ѝ се иска да се е увила в кожи от глава до пети, а ботушите ѝ да имат тройна подметка от гума. Колкото до Малагеш, тя не е спряла да псува, откакто са излезли от посолството, макар че през последните минути дори нейните псувни са започнали да зъзнат. Капитан Несрев седи, облегнал гръб на зидания парапет, и приема рапорти и пратеници от своите офицери, които са заели позиции по улиците и в къщите край реката. Единствен Зигруд стърчи над парапета и оглежда широката заледена река; коленичил е, но мразовитият вятър брули лицето му.

Шара надниква над зида. Солда прилича на пъзел, с грамадни дупки в леда, някои съвършени кръгове, други също толкова съвършени полумесеци. Две къщи на западния бряг са с напълно откъртени фасади — парчета бял варовик лежат в калта като буци сирене.

— Там… — пита Шара, — там ли е нападнало?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза