Читаем Град на стълби полностью

Несрев се начумерва. Докато си блъска главата над неприятната дилема, трима полицаи се появяват задъхани и залитащи на моста. Единият е Виктор, когото капитанът е пратил да извика Микхаил и Орност, преди чудовището да ги е докопало; другите двама, изглежда, са въпросните Микхаил и Орност. Единият стиска дясната си ръка над лакътя, ръката му е цялата в кръв.

— Микхаил е ранен — казва Виктор. — Уловило го е за ръката и… и е отхапало няколко пръста.

Несрев мълчи. Обръща глава да погледне към меката светлинка под леда. После казва:

— Вие двамата, връщайте се в управлението. Микхаил да иде в болницата. — Обръща се към Зигруд. — Какво ви трябва?

Зигруд поглежда към реката и казва замислено:

— Ще ми трябват… седемдесет метра дебело здраво въже, три дължини моряшко въже от по трийсет метра, фенер, две алебарди, три яки харпуна и няколко галона мас.

— Няколко галона какво? — възкликва Малагеш.

— Мас — повтаря Зигруд. — Най-добре китова, ако имате… иначе свинска, ако нямате. Или лой.

Малагеш поглежда Шара, която свива рамене, сякаш да каже: „И аз нямам представа какво е намислил.“

Зигруд поглажда брадата си.

— Ще искам и да напалите хубав огън за след това. Защото, за да свърша тая работа, най-вероятно ще трябва да съм гол.



— Ленено семе — казва Шара и ръси семето в казана с топла телешка лой. — Дяволска трева. Сплетена с шест възела. И кедрова смола. — Поглежда назад към количката със съставки, която са ѝ докарали от посолството. Откъм реката отекват писъци — за пореден път. Шара не им обръща внимание. — Сол и сребро… това може да се окаже по-трудно. — Пуска малка сребърна лъжичка в торба с морска сол и разтръсква силно торбата. — Но да се надяваме, че ще свърши работа… — Изсипва торбата в казана.

Питри я наблюдава, едновременно омаян и възмутен.

— Наистина ли вярвате, че това ще има някакъв ефект?

— Надявам се — казва Шара. Загребва шепа нишесте от стрелян корен и го прибавя към сместа. — Всеки от Божествените фамилиари е имал непоносимост към определени елементи… Както обикновено, можем само да гадаем дали тази непоносимост е била съзнателно заложена от Божествата, един вид реверанс към смъртните им последователи, начин те да се защитят срещу създанията на своите Божества, или е била случаен страничен ефект, който Божествата не са могли да предвидят. Така или иначе, Божествените създания са реагирали бурно на тези елементи — всяко съприкосновение с тях причинявало задушаване, парещ обрив, парализа и дори смърт…

— Нещо като алергия? — пита Питри.

Шара застива, осъзнала, че Питри току-що е казал нещо, което сейпурските историци от години се опитват да формулират.

— Да. Точно това всъщност.

— И Урав е алергичен към… към всичко това?

— Нямам представа. Това са елементи, за които се знае, че често са отблъсквали Божествени създания. Надявам се — казва тя и пуска в казана щипка пелин, — че ще се окаже чувствителен към някое от тях. Стрелям напосоки, но пък стрелите ми са много.

Зигруд и офицерите на Несрев са почти готови — успели са да преметнат дебелото въже около моста и да го вържат здраво. Вижда се как морякът в Зигруд излиза на повърхността — той връзва възли за секунди, премята на раменете си тежки намотки въже, катери се по моста като котка. Премята трите дължини моряшко въже през парапета и те падат с трясък на леда долу. Зигруд спуска и останалата дължина от дебелото въже, близо трийсетина метра. Засега Урав остава в неведение за действията им — тормози доковете на миля надолу по течението на реката и издирва всеки, който е пропуснал или пренебрегнал заповедта за евакуация.

Зигруд отива при оръжията, които чакат, увити в намаслен брезент. Взема един харпун, чийто назъбен връх е дебел колкото ръката на Шара; в задния му край има халка, предназначена за много дебело въже. „За каква чудовищна риба — мисли си Шара — е предназначен този харпун?“ Зигруд пробва еластичността на харпуна, кимва доволно, после кляка и прокарва пръст по острието на алебардата.

— Добро желязо. Майсторска изработка.

— И си докрай убеден — пита Шара, — че планът ти е разумен?

— Правили сме такива неща и преди — казва той. — Защо сега да е по-различно?

— Това сега изобщо не е като онова с мховоста.

— Онова — изсумтява презрително Зигруд — беше детска игра.

— Добре де. Но не е и като онова с дорновата в Аханаштан — казва Шара. — Не е някое нещастно… някое обикновено дяволче или таласъм, които да убиеш на бърза ръка!

— Сега ще кажеш, че не е и като онова с дракона.

— Драконът беше малък — казва Шара. Разперва ръце да покаже. — Освен това дракончето накрая го убих аз.

— След като аз свърших цялата работа — изсумтява Зигруд.

— Отношението ти е несериозно. Колкото и забавни да са нашите подвизи, това — тя сочи с пръст към реката — е най-истинското и могъщо проявление на Божественото, което светът е виждал от десетилетия!

Той свива рамене.

— Както вече казах, то е водно нещо. В същността си всички водни неща са еднакви. Без значение кой ги е направил или откъде са дошли.

— И наистина си толкова сигурен в себе си, че искаш да го направиш съвсем сам?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза