Град на стълби

Несрев се начумерва. Докато си блъска главата над неприятната дилема, трима полицаи се появяват задъхани и залитащи на моста. Единият е Виктор, когото капитанът е пратил да извика Микхаил и Орност, преди чудовището да ги е докопало; другите двама, изглежда, са въпросните Микхаил и Орност. Единият стиска дясната си ръка над лакътя, ръката му е цялата в кръв.

— Микхаил е ранен — казва Виктор. — Уловило го е за ръката и… и е отхапало няколко пръста.

Несрев мълчи. Обръща глава да погледне към меката светлинка под леда. После казва:

— Вие двамата, връщайте се в управлението. Микхаил да иде в болницата. — Обръща се към Зигруд. — Какво ви трябва?

Зигруд поглежда към реката и казва замислено:

— Ще ми трябват… седемдесет метра дебело здраво въже, три дължини моряшко въже от по трийсет метра, фенер, две алебарди, три яки харпуна и няколко галона мас.

— Няколко галона какво? — възкликва Малагеш.

— Мас — повтаря Зигруд. — Най-добре китова, ако имате… иначе свинска, ако нямате. Или лой.

Малагеш поглежда Шара, която свива рамене, сякаш да каже: „И аз нямам представа какво е намислил.“

Зигруд поглажда брадата си.

— Ще искам и да напалите хубав огън за след това. Защото, за да свърша тая работа, най-вероятно ще трябва да съм гол.

— Ленено семе — казва Шара и ръси семето в казана с топла телешка лой. — Дяволска трева. Сплетена с шест възела. И кедрова смола. — Поглежда назад към количката със съставки, която са ѝ докарали от посолството. Откъм реката отекват писъци — за пореден път. Шара не им обръща внимание. — Сол и сребро… това може да се окаже по-трудно. — Пуска малка сребърна лъжичка в торба с морска сол и разтръсква силно торбата. — Но да се надяваме, че ще свърши работа… — Изсипва торбата в казана.

Питри я наблюдава, едновременно омаян и възмутен.

— Наистина ли вярвате, че това ще има някакъв ефект?

— Надявам се — казва Шара. Загребва шепа нишесте от стрелян корен и го прибавя към сместа. — Всеки от Божествените фамилиари е имал непоносимост към определени елементи… Както обикновено, можем само да гадаем дали тази непоносимост е била съзнателно заложена от Божествата, един вид реверанс към смъртните им последователи, начин те да се защитят срещу създанията на своите Божества, или е била случаен страничен ефект, който Божествата не са могли да предвидят. Така или иначе, Божествените създания са реагирали бурно на тези елементи — всяко съприкосновение с тях причинявало задушаване, парещ обрив, парализа и дори смърт…

— Нещо като алергия? — пита Питри.

Шара застива, осъзнала, че Питри току-що е казал нещо, което сейпурските историци от години се опитват да формулират.

— Да. Точно това всъщност.

— И Урав е алергичен към… към всичко това?

— Нямам представа. Това са елементи, за които се знае, че често са отблъсквали Божествени създания. Надявам се — казва тя и пуска в казана щипка пелин, — че ще се окаже чувствителен към някое от тях. Стрелям напосоки, но пък стрелите ми са много.

Зигруд и офицерите на Несрев са почти готови — успели са да преметнат дебелото въже около моста и да го вържат здраво. Вижда се как морякът в Зигруд излиза на повърхността — той връзва възли за секунди, премята на раменете си тежки намотки въже, катери се по моста като котка. Премята трите дължини моряшко въже през парапета и те падат с трясък на леда долу. Зигруд спуска и останалата дължина от дебелото въже, близо трийсетина метра. Засега Урав остава в неведение за действията им — тормози доковете на миля надолу по течението на реката и издирва всеки, който е пропуснал или пренебрегнал заповедта за евакуация.

Зигруд отива при оръжията, които чакат, увити в намаслен брезент. Взема един харпун, чийто назъбен връх е дебел колкото ръката на Шара; в задния му край има халка, предназначена за много дебело въже. „За каква чудовищна риба — мисли си Шара — е предназначен този харпун?“ Зигруд пробва еластичността на харпуна, кимва доволно, после кляка и прокарва пръст по острието на алебардата.

— Добро желязо. Майсторска изработка.

— И си докрай убеден — пита Шара, — че планът ти е разумен?

— Правили сме такива неща и преди — казва той. — Защо сега да е по-различно?

— Това сега изобщо не е като онова с мховоста.

— Онова — изсумтява презрително Зигруд — беше детска игра.

— Добре де. Но не е и като онова с дорновата в Аханаштан — казва Шара. — Не е някое нещастно… някое обикновено дяволче или таласъм, които да убиеш на бърза ръка!

— Сега ще кажеш, че не е и като онова с дракона.

— Драконът беше малък — казва Шара. Разперва ръце да покаже. — Освен това дракончето накрая го убих аз.

— След като аз свърших цялата работа — изсумтява Зигруд.

— Отношението ти е несериозно. Колкото и забавни да са нашите подвизи, това — тя сочи с пръст към реката — е най-истинското и могъщо проявление на Божественото, което светът е виждал от десетилетия!

Той свива рамене.

— Както вече казах, то е водно нещо. В същността си всички водни неща са еднакви. Без значение кой ги е направил или откъде са дошли.

— И наистина си толкова сигурен в себе си, че искаш да го направиш съвсем сам?