Град на стълби

— Може би ще е добре да слезеш от моста, между другото.

— Защо?

— Защото никога не се знае как ще се обърне един хубав бой.

Ботушите на Зигруд потропват кухо при всяка негова стъпка върху леда. За опитното му ухо този звук е красноречив — ледът е дебел шейсетина сантиметра. „Добър лед — мисли си той — за шейни и коне.“

Върви по заледената река. Вятърът хапе и брули ушите му. Хиляди ледени люспици са полепнали в мазнината по ръцете и краката му като инкрустация със скъпоценни камъчета и скоро той се превръща в леден човек, който крачи по широко сивкавобяло поле и събира в себе си слабата лунна светлина.

Това му напомня друг подобен случай — язди по леда, шейната стърже зад него, тропот на конски копита; поглежда през рамо и вижда Хилд и дъщерите им, сгушени под купчина кожи в шейната, смеят се и пищят…

„Не искам да мисля за тези неща.“

Примигва и фокусира погледа си върху въжетата, които висят от моста. Светлините на Баликов му се струват изгубени в далечината, сякаш гигантският метрополис е малко курортно градче на далечен бряг.

Колко пъти е виждал такива гледки в моряшките си дни? Десетки? Стотици? Спомня си гигантските канари на дрейлингските брегове и мъждукащите светлинки сред малките колиби, плъзнали в ниското. Спомня си какво е да се събудиш от крясъците на скалните птици, които кръжат около върховете.

„Не искам да мисля за тези неща“ — повтаря си той. Ала спомените се надигат болезнено, като забрал трън, който тялото ти изкарва навън.

Смехът на водата. Облачните дни. Огньовете, напалени по заскрежените плажове.

Помни последното си плаване. Млад мъж, който се връща у дома и няма търпение да види семейството си. Ала когато хвърлят котва на дрейлингския бряг, заварват селата в паника.

„Кралят. Убили са краля и всичките му синове. Палят къщите. Палят града. Какво да правим?“

Помни ужаса, с който го е изпълнила онази новина… Тогава не проумява, не може да разбере как е могло да се случи. Без значение колко пъти задава въпроса: „Всичките му синове? Сигурни ли сте?“, отговорът винаги е еднакъв: „Династията Харквалд вече я няма. Всички крале са мъртви, а ние сме изгубени.“

Ледът пука под краката на Зигруд. „Светът е страхливец — мисли си той. — Светът не се променя в лицето ти; не, той чака да му обърнеш гръб и тогава ти скача…“

Зигруд върви по замръзналата Солда. Мазнината по тялото му се е втвърдила, млечнобяла и напукана — Зигруд прилича на великан, излязъл от свещоливница. Върви към дебелото въже, което виси от средата на моста. Мостът му се е сторил тесен преди, някакви си десетина метра ширина, но сега, погледнат отдолу, прилича на исполински черен кокал, извит на дъга в небето.

Казва си, че мостът ще издържи. Ако го направи както трябва, мостът ще издържи.

Чува плясък на вода. Поглежда надясно под сенките на моста и вижда съвършен кръг, изрязан в леда. Нещо дървено се клатушка, уловено в капана на дупката. Барачка вероятно, с все обитателите ѝ.

Стига до провисналото дебело въже. Прави в края му клуп, после използва моряшки възел да стегне примката. Възелът му е познат до болка — ръцете му огъват, промушват и затягат въжето сами.

Връзва възела и си спомня.

Спомня си как тича към дома си, след като е чул новината за нападението. Спомня си как го намира изгорял и празен, нивите си — опожарени и посипани със сол.

Спомня си как изравя крехките бели кости от влажната пепел на изгорялата спалня. Спомня си как изкопава гробовете в двора. Купчината обгорели кости, смесени, с липсващи елементи, объркана човешка мозайка.

Невъзможно му е да разпознае в тях съпругата и дъщерите си. Но разделя някак костите, погребва ги и плаче.

„Стига. Достатъчно.“

Зигруд навързва и останалите въжета към клупа, после стяга краищата им към харпуните. Забива харпуните в леда, в редица през петнайсетина метра.

Поставя фенера пред централния харпун и с върха на алебардата изрязва в леда четири дълбоки и дълги радиални черти, които се срещат в точка току пред фенера — в готов вид произведението му прилича на гигантска звезда. После сяда върху пресечната точка, с гол задник върху леда, слага алебардата напряко на коленете си и чака.

Патица надава скръбен крясък.

Писъци откъм източния бряг. Вятърът вие.

Той се старае да се съсредоточи, но спомените са безмилостни.

Спомня си как е чул, че се създава нова нация, наречена Дрейлингски републики, но както името, така и гръмкото название „нация“ са нелепи — въпросните републики са обикновени пиратски държавици, проядени от корупция и алчност.

Зигруд, съсипан от мъка и ярост, предпочита да се бие като мнозина други. И пак като мнозина други се проваля, заловен е и хвърлен в Слондхайм, скалния затвор, който е по-лош и от смъртта, така казват хората.

И го казват с право. Зигруд не е сигурен колко години е прекарал сам в малката килия, преживявайки с рядка овесена каша, безумен в мрака. Отчасти вината си е негова — всеки път, когато го извадят от карцера, той налита да убива и често успява. Накрая решават, че няма право на повече шансове, че ще живее в мрак до смъртта си.