Град на стълби

Ала един ден прозорчето във вратата на килията се отваря и Зигруд вижда лице, каквото не е виждал досега. Женско лице с тъмна кожа и дълъг нос, с черни очи и тъмни устни, и стъкло на лицето — по едно малко стъклено кръгче пред всяко око. Ала тези безсъдържателни мисли се изпаряват в миг, когато лицето казва: „Съпругата и децата ти са живи и здрави. Издирих ги. Ще се върна утре, ако искаш да говорим.“

Прозорчето се затваря с трясък. Стъпките затихват и се стапят.

Така Зигруд е видял за пръв път Шара Комейд.

Колко години са минали оттогава? Десет? Единайсет? Няма значение. Тези нови години не значат нищо за него.

Зигруд примигва с едното си око; клепачът лепне от лойта.

Мисли за децата, които са пораснали далече от него, за младата жена, която някога му е била съпруга. Пита се дали има нов съпруг, а децата му — нов баща.

Поглежда към ръцете си, покрити с белези, лъщящи от мазнината. Ръце, които не разпознава като свои.

Мека жълта светлинка примигва под леда в далечината.

Зигруд разтърква длани да отстрани мазнината, пробва захвата си върху дръжката на алебардата.

„Точно така трябва да бъде — мисли си. — Студ, мрак и очакване на смъртта.“

Така че чака.

Жълтата светлинка се приближава, движенията ѝ са плавни и грациозни. Нещо потропва по леда, като слепец с бастунче, мисли си Зигруд. „Вслушва се във вибрациите — осъзнава той, — за да прецени какво има над повърхността.“

Ледът под Зигруд припуква. Жълтата светлина е само на шест-седем метра от него; самата светлина е широка трийсетина сантиметра. „Като окото на гигантска сепия — мисли си той и си спомня как много, много отдавна е ял око на сепия, задушено в рибен бульон. — А онази сепия здравата ни озори, преди да се предаде…“

Не вижда през леда, но чува как нещо потропва тихо по него на пет метра, може и по-малко. Поглежда и вижда окръжност, която се затваря около него; вижда също, че правилно е преценил размерите на създанието — окръжността пресича четирите линии, които е издълбал в леда, а самият той седи в центъра на голяма бяла торта, разрязана на осем равни парчета.

Изправя се бавно. Ледът стене под тежестта му, отслабен от разрезите. Зигруд взема харпуна и застава в центъра на кръга.

Нещо тъмно се гърчи под него. Жълтата светлина се насочва към краката му.

„Чудя се — мисли си Зигруд — дали ще разбера какво си на вкус…“

Харпунът е в дясната му ръка, вдигнат за удар. Той си поема дълбоко дъх.

После, доста преди съществото да е довършило окръжността си, Зигруд вдига алебардата в лявата си ръка и я забива с все сила надолу.

Отслабеният лед се пропуква и Зигруд пропада в ледената вода.

Урав — така го е нарекла Шара — отстъпва, изненадан от натрапника. Зигруд е миниатюрен в сравнение с исполинското му туловище, като врабче, литнало срещу буреносен облак.

Зигруд вижда безброй размахани крайници, гигантско жълто око, прошарено с черни капиляри, под него уста, широка два метра… но тя все още не е отворена.

Замахва с харпуна. Назъбеното острие потъва дълбоко в черната плът на Урав, само на сантиметри от окото.

Устата на Урав се отваря рязко, но повече от болка, отколкото за нападение. Окото се завърта да фокусира Зигруд, който замахва с алебардата и уцелва устата. Лъскави зъби литват във водата като фойерверки.

Урав се гърчи от болка и гняв. Пипалата му се стрелват напред, увиват се около краката на Зигруд, но дебелият слой мазнина им пречи да се захванат… а има и друго, пипалата се дръпват рязко назад като опарени — Зигруд вижда как мехури покриват черната кожа там, където се е допряла до него.

„Ако Шара разбере, че номерът ѝ е сработил — мисли си Зигруд, — ще ми отрови живота с надувките си.“

Водата около него ври. Зигруд усеща как ново пипало се опитва да улови глезена му, но и то, като другите, се изхлузва. Урав насочва цялото си внимание към Зигруд, безчетните му крайници се прегрупират трескаво за атака.

„Излизай, веднага“ — мисли си той, посяга с лявата си ръка, напипва въжето, подръпва го за проба — то държи здраво — и се издърпва нагоре, към леда.

Тялото му е в шок от температурната разлика, но Зигруд стиска зъби и хуква към харпуна отдясно. Чува как ледът зад него се чупи, поглежда през рамо — Урав се мъчи да скъса въжето, троши леда около него, но поне засега въжето удържа.

Вбесено, създанието изскача над повърхността, стотиците крайници издърпват напред буцестата му глава. Едно пипало се стрелва напред и хваща лявата ръка на Зигруд; нокътят пробива дупка в кожата на бицепса му; Зигруд полита напред за миг, после усеща, че го влачат назад.

Запъва крака да устои; пипалото не го пуска, макар черната кожа да съска като сланина в нагорещен тиган около мястото на допира. Урав ръмжи от болка и гняв, дъвче леда, дроби го на парчета, сякаш да каже: „Не, не, няма да те пусна!“

Зигруд посича пипалото с алебардата, веднъж, втори път. Това се оказва достатъчно то да отслаби хватката и с тихо изпукване Зигруд се изхлузва.

„Слава на морето — мисли си, докато тича, — за кравите с тяхната лойчица…“

— Стреляйте! — крещи Несрев от моста горе. — Стреляйте по проклетото нещо!