Град на стълби

Масивната черна арка на моста става… някак не така масивна. Видян през лещите на ледената попара, мостът сякаш изчезва, после гигантски камък, поне три метра в диаметър, пробива тъмната вода. Въжета от мехурчета се гърчат след него като опашки. Зигруд сменя рязко посоката, но вълната го изхвърля нагоре.

„Не се дави — мисли си той, — и гледай да не те смажат!“

Още камъни валят в реката и предизвикват вълни, които го тласкат все по-нагоре и по-нагоре…

Водната повърхност е мембрана, която го държи в капан; Зигруд не е сигурен, че може да я пробие.

Дращи с ръце по нея, отваря уста и вкусва зимен въздух.

Измъква се със сетни сили върху леда. Толкова далече от моста ледът е достатъчно стабилен; Зигруд поглежда назад и вижда, че мостът изобщо не е там — последните му останки се свличат във водата, предизвикват големи вълни… а Урав не се вижда никъде.

Зигруд, слаб и треперещ, коленичи върху леда и се оглежда за някаква надежда — огън, въже, лодка, нещо. Ала вижда само сфера от мека жълта светлина, която пори водата към него, разпаря леда като хартия.

— Хм — казва Зигруд.

Поглежда ръцете си. Лойта се е отмила напълно, а с нея и защитата, която му е осигурила Шара.

Отвсякъде го обгръщат пипала, зейва трептяща паст — с множество липсващи зъби, — а после нещо го бутва приканващо по гърба.

Зигруд отваря очи.

Седи насред просторна черна равнина. Небето над него е също толкова черно и единственото, което го дели от равнината, е гигантското жълто око на хоризонта, което хвърля слаба жълтеникава светлина по черния пясък.

Глас казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА.“

Зигруд се оглежда — наоколо е пълно със седнали трупове, пепеляви и сухи, сякаш нещо е изсмукало цялата им влага. Един е облечен в полицейска униформа, друг държи въдица. Всички трупове седят с лице към горящото око, а лицата им, макар и сиви и изпити до крайност, носят печата на ужасно страдание.

А после Зигруд вижда, че гърдите на труповете се надигат и спадат едва доловимо.

И си дава сметка: „Те са живи…“

Гласът казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА, ЗАЩОТО СИ ПАДНАЛ.“

Зигруд поглежда надолу. Все още е гол, само с ботушите си, ножа и ръкавицата на дясната ръка.

Докосва ножа и си спомня какво му е казала Шара: „Може би ще е за предпочитане сам да решиш нещата…“

Гласът казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА, ЗАЩОТО СИ НЕЧИСТ.“

Зигруд вади ножа и се замисля дали да не резне напряко китката си от вътрешната страна, да отвори вената… но нещо го кара да се колебае.

Гласът казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА И ЧРЕЗ БОЛКАТА ЩЕ СТАНЕШ ПРАВЕДЕН.“

Той чака, ножът е застинал на сантиметри от китката му. Черната равнина се разтича и завихря като боя, после бавно приема формата на старата му затворническа килия в Слондхайм, където тъмните дни са изпивали живота му капка по капка. „Това ли е магическият ад на Урав?“ — пита се той. Така изглежда, но Зигруд не бърза да спусне ножа, още не.

Гигантското жълто око грейва на прага на килията му. Гласът казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА. ЩЕ ПОЗНАЕШ СТРАДАНИЕТО. ЩЕ СЕ ИЗЧИСТИШ ОТ ГРЕХОВЕТЕ СИ.“

Зигруд чака. Предполага, че всичките стари рани, счупвания и натъртвания от онзи период ще се съживят внезапно и едновременно и ще го потопят в море от болка… но това не се случва.

Гласът повтаря с известно раздразнение: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА.“

Зигруд се оглежда, ножът чака на сантиметри от китката му.

— Добре де… — бавно казва той. — Кога?

Гласът мълчи.

— Не е ли ад това? — пита Зигруд. — Не трябва ли да страдам?

Гласът не отговаря. После стените бързо се променят в серия от ужасии — Зигруд лежи върху ложе от пирони; виси над изригващ вулкан; уловен е в капан на морското дъно; връща се в дрейлингските земи и вижда дим на хоризонта; ала нито един от тези сценарии не му причинява нито физическа, нито емоционална болка.

Той се оглежда и пита с искрено объркване:

— Какво става?

Стените се завихрят отново. Връщат Зигруд насред черната равнина в компанията на пепелявите трупове и жълтото око, което го гледа ядосано. Хрумва му, че магията не му действа, защото е дрейлинг, но в това няма никакъв смисъл.

После осъзнава, че дланта на дясната му ръка леко пулсира. Поглежда към нея, скрита в ръкавицата, и разбира.

Гласът казва: „БОЛКАТА Е ТВОЕТО БЪДЕЩЕ. БОЛКАТА Е ТВОЯТА ЧИСТОТА.“

— Но ти не можеш да ми покажеш болката — казва Зигруд и започва да сваля пръст по пръст ръкавицата си, — защото аз вече я познавам.

Издърпва ръкавицата.

В центъра на дланта му има отвратителен червен белег, който прилича на жигосване, но е вдълбан твърде дълбоко в плътта, за да е само това — кръг около стилизирана везна.

„Ръцете на Колкан — спомня си той, — които чакат да отмерят и отсъдят…“

Вдига дланта си към горящото жълто око.

— Докоснат съм от пръста на твоя бог — казва той, — но все още съм жив. Оцелях. Познах болката му и оттогава я нося със себе си. Нося я и в момента. Всеки ден. Затова не можеш да ме нараниш, нали? Не можеш да ми покажеш нещо, което вече познавам отлично.

Голямото око го гледа.

После примигва.

Зигруд се хвърля напред и забива ножа в него.