Читаем Град на стълби полностью

Масивната черна арка на моста става… някак не така масивна. Видян през лещите на ледената попара, мостът сякаш изчезва, после гигантски камък, поне три метра в диаметър, пробива тъмната вода. Въжета от мехурчета се гърчат след него като опашки. Зигруд сменя рязко посоката, но вълната го изхвърля нагоре.

„Не се дави — мисли си той, — и гледай да не те смажат!“

Още камъни валят в реката и предизвикват вълни, които го тласкат все по-нагоре и по-нагоре…

Водната повърхност е мембрана, която го държи в капан; Зигруд не е сигурен, че може да я пробие.

Дращи с ръце по нея, отваря уста и вкусва зимен въздух.

Измъква се със сетни сили върху леда. Толкова далече от моста ледът е достатъчно стабилен; Зигруд поглежда назад и вижда, че мостът изобщо не е там — последните му останки се свличат във водата, предизвикват големи вълни… а Урав не се вижда никъде.

Зигруд, слаб и треперещ, коленичи върху леда и се оглежда за някаква надежда — огън, въже, лодка, нещо. Ала вижда само сфера от мека жълта светлина, която пори водата към него, разпаря леда като хартия.

— Хм — казва Зигруд.

Поглежда ръцете си. Лойта се е отмила напълно, а с нея и защитата, която му е осигурила Шара.

Отвсякъде го обгръщат пипала, зейва трептяща паст — с множество липсващи зъби, — а после нещо го бутва приканващо по гърба.



Зигруд отваря очи.

Седи насред просторна черна равнина. Небето над него е също толкова черно и единственото, което го дели от равнината, е гигантското жълто око на хоризонта, което хвърля слаба жълтеникава светлина по черния пясък.

Глас казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА.“

Зигруд се оглежда — наоколо е пълно със седнали трупове, пепеляви и сухи, сякаш нещо е изсмукало цялата им влага. Един е облечен в полицейска униформа, друг държи въдица. Всички трупове седят с лице към горящото око, а лицата им, макар и сиви и изпити до крайност, носят печата на ужасно страдание.

А после Зигруд вижда, че гърдите на труповете се надигат и спадат едва доловимо.

И си дава сметка: „Те са живи…“

Гласът казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА, ЗАЩОТО СИ ПАДНАЛ.“

Зигруд поглежда надолу. Все още е гол, само с ботушите си, ножа и ръкавицата на дясната ръка.

Докосва ножа и си спомня какво му е казала Шара: „Може би ще е за предпочитане сам да решиш нещата…“

Гласът казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА, ЗАЩОТО СИ НЕЧИСТ.“

Зигруд вади ножа и се замисля дали да не резне напряко китката си от вътрешната страна, да отвори вената… но нещо го кара да се колебае.

Гласът казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА И ЧРЕЗ БОЛКАТА ЩЕ СТАНЕШ ПРАВЕДЕН.“

Той чака, ножът е застинал на сантиметри от китката му. Черната равнина се разтича и завихря като боя, после бавно приема формата на старата му затворническа килия в Слондхайм, където тъмните дни са изпивали живота му капка по капка. „Това ли е магическият ад на Урав?“ — пита се той. Така изглежда, но Зигруд не бърза да спусне ножа, още не.

Гигантското жълто око грейва на прага на килията му. Гласът казва: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА. ЩЕ ПОЗНАЕШ СТРАДАНИЕТО. ЩЕ СЕ ИЗЧИСТИШ ОТ ГРЕХОВЕТЕ СИ.“

Зигруд чака. Предполага, че всичките стари рани, счупвания и натъртвания от онзи период ще се съживят внезапно и едновременно и ще го потопят в море от болка… но това не се случва.

Гласът повтаря с известно раздразнение: „ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА.“

Зигруд се оглежда, ножът чака на сантиметри от китката му.

— Добре де… — бавно казва той. — Кога?

Гласът мълчи.

— Не е ли ад това? — пита Зигруд. — Не трябва ли да страдам?

Гласът не отговаря. После стените бързо се променят в серия от ужасии — Зигруд лежи върху ложе от пирони; виси над изригващ вулкан; уловен е в капан на морското дъно; връща се в дрейлингските земи и вижда дим на хоризонта; ала нито един от тези сценарии не му причинява нито физическа, нито емоционална болка.

Той се оглежда и пита с искрено объркване:

— Какво става?

Стените се завихрят отново. Връщат Зигруд насред черната равнина в компанията на пепелявите трупове и жълтото око, което го гледа ядосано. Хрумва му, че магията не му действа, защото е дрейлинг, но в това няма никакъв смисъл.

После осъзнава, че дланта на дясната му ръка леко пулсира. Поглежда към нея, скрита в ръкавицата, и разбира.

Гласът казва: „БОЛКАТА Е ТВОЕТО БЪДЕЩЕ. БОЛКАТА Е ТВОЯТА ЧИСТОТА.“

— Но ти не можеш да ми покажеш болката — казва Зигруд и започва да сваля пръст по пръст ръкавицата си, — защото аз вече я познавам.

Издърпва ръкавицата.

В центъра на дланта му има отвратителен червен белег, който прилича на жигосване, но е вдълбан твърде дълбоко в плътта, за да е само това — кръг около стилизирана везна.

„Ръцете на Колкан — спомня си той, — които чакат да отмерят и отсъдят…“

Вдига дланта си към горящото жълто око.

— Докоснат съм от пръста на твоя бог — казва той, — но все още съм жив. Оцелях. Познах болката му и оттогава я нося със себе си. Нося я и в момента. Всеки ден. Затова не можеш да ме нараниш, нали? Не можеш да ми покажеш нещо, което вече познавам отлично.

Голямото око го гледа.

После примигва.

Зигруд се хвърля напред и забива ножа в него.



Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза