Град на стълби

Стрели пронизват въздуха, забиват се в леда. Няколко се забиват в дебелата кожа на Урав; той врещи и се мята, изпъва до скъсване въжето и то вибрира като струна на китара.

Зигруд стига до втория харпун, но Урав е насочил вниманието си към хората на моста. Пипалата му се издигат като гнездо кобри и удрят по моста над него. Хор от крясъци, две тела литват във въздуха и падат от другата страна на моста. „Моля те, нека не е Шара“ — мисли си Зигруд.

Едно от пипалата се прибира, уловило гърчещ се полицай, и набутва нещастника в зейналата паст. Гигантска пукнатина плъзва в леда под натиска на разгорялата се битка.

„Това не влиза в плана ми“ — мисли си Зигруд.

Хуква напред, стиснал алебардата под едната си мишница, и хвърля втория харпун. Едва не пропуска, защото Урав се мята неистово, изпънал докрай въжето, но харпунът все пак се забива дълбоко в гърба му. Чудовището надава нов вой и се обръща рязко. Жълтото му око намира Зигруд. Той зърва за част от мига дебело пипало, което се носи стремително към него като дънер по река… после светът избухва в безброй искри и той полита по леда.

Би трябвало да последва нова атака, но атака няма. Зигруд надига глава и вижда, че Урав се е оплел във въжетата, само че моряшкото въже, което Зигруд е хвърлил с първия харпун, междувременно се е скъсало, което превръща въжения капан само във временна пречка.

Зигруд ръмжи, тръска глава, вслушва се в тялото си — крайниците му са в работен режим, макар и не в най-добрата си форма. Алебардата се е хлъзнала заедно с него, но дръжката ѝ е счупена, което превръща оръжието в обикновена брадва. Зигруд взема скъсената алебарда и тръгва към третия и последен харпун.

„Нека се оплете още — мисли си. — Нека се изтощи, а после го пребий до смърт. Сечи дробовете му, докато не се удави в собствената си кръв…“

Откъм моста Солда политат камъни.

„Освен ако чудовището не събори моста!“

Урав нанася по моста нова серия удари. Още камънак пада във водата.

Само ако Несрев не бе дал заповед за стрелба! Само ако Урав бе останал съсредоточен единствено върху него!

„Ето затова мразя да ми помагат.“

В агонията си Урав е разбил леда под моста на парченца. Парчето с последния харпун на Зигруд подскача във водата като поплавък. Зигруд въздъхва и се гмурва — студът е като чук по главата, — доплува до парчето лед, измъква харпуна и издърпва въжето, докато не стига до по-стабилен леден участък.

Крайниците му са безчувствени, ръцете и стъпалата му не дават признаци на живот. Урав се дърпа оплетен във въжетата, отваря уста за крясък; без излишно колебание Зигруд мята харпуна и той се забива в небцето на чудовището.

Урав вие от болка, гърчи се, драпа да се измъкне от въжетата и открива мекия си черен желеподобен корем.

„Сега!“

Зигруд хуква напред с алебардата, навежда се под едно пипало, хлъзва се по леда, изправя се…

Вече е от вътрешната страна на пипалата. Започва да сече безмилостно търбуха на чудовището.

Урав реве, пищи, бори се. Черна кръв залива Зигруд. Той получава неясни сигнали от кожата си — ту за леден студ, ту за непоносима топлина, или и за двете едновременно. Но продължава да сече.

Спомня си как заравя костите в двора.

Удар с алебардата.

Спомня си как вдига глава в затворническата килия и вижда тъничък слънчев лъч да пробива мрака, как се мъчи да го задържи в шепи.

Удар с алебардата.

Спомня си как гледа смаляващия се бряг на родината от палубата на сейпурски кораб.

Удар с алебардата. Дава си сметка, че крещи.

„Проклинам света не защото е откраднал от мен — мисли си, — а защото ми разкри, че никога нищо не е крал от мен, дълго след като ме беше променил необратимо.“

Урав стене, вие пронизително. Пипалата се отпускат. Чудовището се спихва като спукан балон, пада бавно назад като отсечено дърво, черно и гигантско. Въжетата скърцат под тежестта му, а Урав виси победен в мрежата им.

Зигруд чува триумфален рев откъм моста, чува го приглушен, като от дъното на кладенец. Ала ясно вижда, че органите в коремната кухина на чудовището все още пулсират, все още са живи. „Не е мъртво, още не е мъртво…“

Златно око се издига сред пипалата в краката му. Присвива се, оглежда го.

Внезапно отпуснатите пипала се съживяват. Литват нагоре, хващат най-слабата подпора на моста и дръпват.

Зигруд долавя появата на тъмна сянка отдясно, сянка, която бързо расте; после голям камък пробива леда само на метри от него.

— Мамк… — успява да каже.

Ледът под него се обръща като детска люлка и го запраща във въздуха. Зигруд прелита десетина метра, ако не и повече, после ледената вода поглъща всичко.

Вода напира в носа и устата му. Промъква се в синусите, гъделичка белите му дробове като прашинка, която си вдишал и която всеки миг ще предизвика мъчителна кашлица.

„Не се дави!“

Въздухът гори в дробовете му. Той се преобръща, поглежда нагоре — небето е стопен кристал, непроницаемо.

„Не се дави!“

Вижда Урав над себе си — чудовището още се бори с въжетата. Над него стърчи силуетът на масивна черна арка — мостът.

Зигруд се изтласква с крака, насочва се към една разширяваща се пукнатина в леда отгоре.