Читаем Град на стълби полностью

Застанали на брега, Шара и Малагеш гледат напрегнато към реката, там, където Урав се е оттеглил под повърхността.

— Тръгвайте! — крещи Несрев. — Хайде!

Шара и Малагеш са мокри до кости, след като са измъкнали с общи усилия Несрев от водата. Двете ръце и единият крак на капитана са счупени, това, плюс лека хипотермия.

— В името на боговете, махнете ме оттук — проплаква той, но Шара не му обръща внимание. Гледа към реката и чака някакво чудо… Урав да изплува например, да изплюе Зигруд и той да хвръкне с подскоци към тях като камъче, метнато по водна повърхност…

Ала тъмната вода е спокойна, ако не се брои лекото клатушкане на парчетата лед.

— Трябва да се махаме — казва Малагеш.

— Да! — повишава глас Несрев. — Да, за бога, нали точно това повтарям и аз!

— Какво? — тихо пита Шара.

— Трябва да се махнем от реката — повтаря Малагеш. — Онова нещо е много ядосано. Знам, че не искаш да оставиш приятеля си, но наистина трябва да се махнем оттук.

Полицаи си крещят заповеди един на друг от бреговете. Несрев стене и вика. Изглежда, никой не знае как да пресече реката. Не е ясно и кой командва, но по всичко личи, че полицаите са стигнали до единодушното решение да излеят върху реката керосин и да го запалят.

— Определено трябва да тръгваме — казва Малагеш.

Шара сваля плаща си, двете с Малагеш прехвърлят Несрев върху него и започват да го влачат нагоре по брега. Оцелелите офицери насочват на заден ход към водата фургон с варели. Не си правят труда да ги разтоварват и отварят, просто ги млатят с брадва, докато варелите не се пропукват и съдържанието им не изтича в реката.

Шара трескаво търси някакво решение, някакъв трик — молитва към Колкан, нещо, което е чела в Юкоштава… но не се сеща за нищо.

Огън пълзи по реката като гнездо от змии. Ледът съска, става гладък като мрамор и минава в трескаво отстъпление.

Почти са стигнали до крайбрежната алея, когато огненото одеяло изведнъж се разкъсва.

— Вижте! — казва Шара.

— О, моля ви! — скимти Несрев. — Моля ви, не спирайте!

Сгърченият силует на Урав пробива повърхността с пронизителен писък, чудовището бие трескаво с пипала по водата.

— Огънят! — крещи някой. — Работи!

Но Шара не е толкова сигурна. Появата на Урав не прилича на ответна реакция, по-скоро… сякаш чудовището е получило пристъп или нещо такова. Напомня ѝ за един старец, който е видяла преди време — човекът се разхождаше в парка, когато получи удар, падна и почна да се гърчи, а ръцете и краката му се мятаха конвулсивно.

Урав, пищящ и гъргорещ, си пробива път през леда, прецапва през езерото от огън, стига до брега, излазва по останките на моста и накрая се пльосва на крайбрежната алея. Гигантската му уста трепери, отваря се и се затваря, чудовището вие и скимти като уплашено куче.

— Какво става, мамка му? — пита Малагеш.

Урав отваря широко уста, надава протяжен писък… и от корема му, точно под зейналата паст, изскача малък черен зъб.

Не… не е зъб, а нож.

— Не — казва Шара. — Не, не е възможно…

Урав надава нов писък; ножът се развърта, после бавно си проправя път надолу, пори търбуха на чудовището. Гореща кръв плисва по земята, съска по повърхността на заледената река. Ръка със събрани на върха пръсти се промушва през дългия разрез.

— Това трябва да е някакъв майтап — казва Малагеш.

Следва нещо, което може да бъде описано единствено като отвратителен и извратен вариант на вагинално раждане — излив на вътрешности, порой от смрадливи черва през отвора, после омазаният с кръв и нечистотии Зигруд се изсипва от търбуха на умиращото чудовище, пада по гръб на земята, зяпа миг-два небето, после се претъркулва на лакти и колене и повръща.



Шара тича към Зигруд, глуха за хора от по-близки и по-далечни триумфални викове. Ала щом наближава, забавя крачка — вонята е толкова силна и плътна, че прилича на стена. Но Шара мобилизира решителността си и продължава напред.

— Как!? — виква тя, коленичила до Зигруд. Някаква вътрешност виси от ухото му и тя посяга да я махне. — Как го направи? Как оцеля?

Зигруд се просва по гръб, диша тежко. Задавя го кашлица, той бръква в устата си и вади оттам парче дълга жилава тъкан.

— С късмет — казва през кашлицата. Мята жилавата тъкан настрани и тя пльосва с влажен звук върху купчина черва. — С късмет и глупост.

Нещо в мъртвото туловище на Урав се раздвижва и нова порция вътрешности се изсипва като смърдяща лавина. Шара издърпва Зигруд на крака, преди кашата да ги е заляла. Чак сега забелязва, че ръкавицата му я няма. Никога не е виждала дясната му ръка без ръкавица.

Зигруд поглежда невярващо чудовището.

— Като си помисля… — Притиска с пръст дясната си ноздра и издухва тъмна кръв през лявата. — Като си помисля, че цялото онова място е било събрано вътре в него…

— Какво беше? Наистина ли имаше ад в корема на Урав? Зигруд?

Той се смъква на колене, разтърсен от поредния пристъп на кашлица. Победоносни викове и дюдюкания набират сила над реката. Шара вдига глава и вижда, че по бреговете са се събрали не просто мъже в полицейски униформи, а и множество обикновени граждани, мъже, жени и деца, които излизат от домовете си да празнуват.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза