Град на стълби

Не обвинявам никого, че възхвалява историята на Сейпур — историята в крайна сметка е приказка, и тази приказка често е чудесна. Но трябва да я помним цялата, в нейната пълнота, и да не се поддаваме на избирателна амнезия. Защото Великата война не е започнала с инвазията на Континента, нито със смъртта на Божеството Воортя.

Започнала е, по-скоро, с едно дете.

Не знам името ѝ. Ще ми се да го знаех — тя заслужава името ѝ да се знае, предвид какво се е случило с нея. Но от архивите знам, че е живяла с родителите си във ферма в сейпурската провинция Малидеш, знам също, че не е била от будните деца, че природата я е докоснала по начин, който да затъпи остротата на ума ѝ. Като много деца на определена възраст, и тя била привлечена от огъня, а недоразвитият ѝ ум навярно е засилил допълнително този интерес.

Един ден през 1631-ва тя открила преобърната и изоставена каруца на пътя. Каруцата била натоварена с безчет кутии с хартия. И като видяло цялата тази хартия, и като знаело, че наблизо няма възрастни да го видят, момичето се изкушило, така поне аз си представям нещата.

Стъкнало си малък огън край пътя и започнало да гори листовете един по един.

После пътниците от каруцата се върнали. Били континентали, богати таалваштани, които притежавали много оризища наблизо. И като видели момичето да гори хартията, се ядосали, защото, без да знае, то горяло преписи на Таалваштава, свещената книга на Таалхаврас, а за онези хора това било страшна простъпка.

Завели я при местния континентален магистрат и поискали правосъдие за проявената ерес. Родителите на момичето се молели за милост, изтъкнали, че детето е малоумно и не е знаело какво върши. Хората от градчето се присъединили към молбите им и настоявали наказанието да е леко.

Континенталите обаче казали на съдията, че щом един сейпурец е дръзнал да хвърли в огъня свещеното слово, следва и сам той да опита пламъците. И съдията, също континентал, се вслушал в аргумента им.

Изгорили детето живо на градския площад в Малидеш пред очите на всички. От архивите знаем, че го провесили на верига от едно дърво и напалили отдолу клада; а когато разплаканото дете се покатерило по веригата да избяга от пламъците, му отсекли ръцете и стъпалата и дали след това детето умряло от кръвозагуба, или от огъня, аз не знам.

Не мисля, че континенталите са очаквали хората да реагират така — те в крайна сметка били бедни сейпури, глупави и страхливи, свикнали с бруталните унижения. Ала екзекуцията на детето подпалила града, хората се разбунтували, нахлули в кабинета на съдията и пребили с камъни него и всичките му служители, включително и тъжителите срещу момичето.

В продължение на една седмица празнували свободата си. Ще ми се да кажа, че Колониалното въстание е започнало тогава, че Сейпур така се вдъхновил от тази проява на храброст, че каджът се възправил на мига и повел войската си към Континента. Уви, седмица по-късно с войска се върнали континенталите… и Малидеш вече не фигурира на никоя карта, останал е само обгорен участък земя покрай брега, буца спечена пръст, дълга една шеста от милята — гробът на разбунтувалите се малидеши.

Слухът за клането се разпространил като горски пожар. Тих гняв и дълбока ненавист плъзнали из колониите.

Не знаем много за каджа. Не знаем дори коя е била майка му. Но знаем, че е живял в провинция Томей, непосредствено до Малидеш; знаем също, че е започнал експериментите си веднага след клането и че в резултат на някой от тези експерименти е създал оръжието, с което по-късно щял да отхвърли континенталното иго.

Лавина размества миниатюрно камъче в океана и по силата на съдбовното тайнство това миниатюрно камъче предизвиква цунами.

Има събития от миналото, които ми се иска да не знаех. Иска ми се никога да не са се случвали. Но миналото си е минало и някой трябва да го помни, да говори за него.

За изгубената история,

доктор Ефрем Пангуи