Град на стълби

— Щом казваш. Бяхме деветима. Държаха ни всичките в една килия. Пиехме ръждива вода от една пропукана тръба, серяхме в ъгъла и гладувахме. Не ни даваха никаква храна. Седмици наред. Но един ден тъмничарите дойдоха с това малко камъче в кутията и с едно пиле — цяло пиле, забележи — в чиния. И казаха, че ако един от нас успее да задържи в дланта си камъчето цяла минута, ще ни дадат да ядем. Всички се втурнаха да се пишат доброволци, само аз си мълчах, защото знаех що за хора са тъмничарите. Обичаха да си играят с нас. Насъскваха ни един срещу друг, често до смърт… — Свива лявата си ръка в юмрук и розовите белези по кокалчетата му побеляват. — Затова знаех, че има нещо гнило. Първият взе камъчето и моментално започна да пищи. От ръката му потече кръв, все едно са го намушкали. Изпусна го и то падна на пода с такъв трясък, все едно не е камъче, а канара… А тъмничарите взеха да се смеят и да викат: „Вдигни го, вдигни го“, но той не можа. Все едно камъчето тежеше хиляда тона. Тъмничарите можеха да го вдигнат, но само ако го хванат през сивия плат. Не разбирахме за какво става въпрос, но умирахме от глад, затова искахме да опитаме отново с надеждата да ни дадат нещо за ядене… Ала никой от другите не успя. Някои издържаха двайсет секунди. Други цели трийсет. Кръв бликаше от ръцете им. Камъчето правеше ужасни рани. Рано или късно всички го изпускаха, макар да беше съвсем мъничко. Мъничкият Пръст на Колкан. — Отпива от виното. — А после… после дойде моят ред. Но преди да взема камъчето си помислих за… помислих си за всичко, което съм изгубил. Онова нещо в сърцето, което ни кара да се държим за живота, онзи огън, той беше угаснал в мен. Все още е угаснал, дори сега. И… и тогава си пожелах камъчето да ме смаже. Схващаш ли? Пожелах си болката. Взех го. И го удържах. — Обръща нагоре белязаната си длан, сякаш камъчето още е в шепата му. — Все още го усещам. В момента дори, усещам го. Държах го не за да се наям, а за да умра. — Ръката му се свива в юмрук. — Е, наядох се все пак. Държах Пръста на Колкан не една минута, а три. После те ми взеха камъчето, никак не бяха доволни, но все пак казаха: „Можеш да ядеш, защото спечели. Но преди това трябва да решиш дали сам да изядеш цялото пиле, или да го разделиш със съкилийниците си.“ И те всички се втренчиха в мен, не хора, а призраци, кльощави, бледи, гладуващи, прозрачни почти…

Зигруд взема марлята да бинтова отново ръката си.

— Не се замислих и за секунда — тихо продължава той. — Тъмничарите ме преместиха в друга килия, сам, аз изядох цялото пиле и после заспах. Не мина и седмица, когато започнаха да вадят трупове от старата ми килия. — Стяга превръзката около ръката си. — Божествата може и да са създали много и различни видове ад — казва той, — но те всички бледнеят пред онова, което хората сами създават за себе си.

Шара затваря вратата на стаята му и спира в коридора. Краката ѝ треперят и тя със закъснение си дава сметка, че всеки миг ще припадне. Сяда на пода в коридора и си поема дълбоко дъх.

Ръководила е много оперативни агенти през годините и е загубила немалко от тях. И постепенно е убедила сама себе си, че е съвършеният професионалист — ефективна в работата си, но без да се ангажира лично с детайлите, съхранила съвестта и здравия си разум в херметически запечатано мехурче, заровено далеч от грозната реалност.

Но да загуби Зигруд… Смятала е, че знае всичко за ужаса, но когато го е видяла да изчезва в тъмните води на Солда…

„Жив е — казва си тя. — Жив е и ще се оправи.“ Поне доколкото може да се оправи човек с толкова белези като него. Човек пребит, смлян почти, затворен в мъничка смърдяща стая.

Шара клати глава. „Как настоящето повтаря миналото“ — мисли си. Минали са само десет години, а ѝ се струват като цял един живот.

Спомня си колко малка беше вратата на каютата. Наистина много малка, повече като вратичка към таванско помещение, а зад нея — най-миниатюрната каюта на сейпурския боен кораб. Шара почука на вратата и звукът отекна по коридора в търбуха на кораба, но не получи отговор. Отвори вратата и вонята я удари като юмрук, а краката ѝ, вече омекнали от морската болест, буквално се подгънаха от миризмата. Помнеше и сейпурския лейтенант, който се покашля учтиво зад нея и я посъветва: „Моля ви, внимавайте с него, мадам“, и вероятно се чудеше защо това момиче, едва двайсет и пет годишно по онова време, си търси белята.

Тя пристъпи през прага. В каютата нямаше осветление, но въпреки това Шара различи силуета на едрия мъж, седнал с кръстосани крака в ъгъла. Приличаше на бито куче — косата му сплъстена, кожата покрита със стари и нови белези, немалко от тях инфектирани. Главата му беше наведена и тя не виждаше очите му — окото му, поправи се тя за пореден път, — но видя реакцията му на появата ѝ, силното трепване като на бито животно.

Шара затвори вратата, седна в ъгъла срещу него и зачака. Той не помръдваше.

— Напускаме дрейлингски води — каза му тя. — Не искаш ли да зърнеш родните брегове за последно?

Той не отговори.