Град на стълби

Макар лицето му да беше мръсно и покрито с белези, Шара изведнъж усети, че може да погледне под тази маска. И погледна под нея, и разбра, че по някакъв изкривен начин той я моли за позволение да умре, защото друго вече не е в състояние да си представи.

Шара погледна назад към смаляващите се дрейлингски канари. И направи нещо, което никога не би направила сега — оголи сърцето си и му каза истината, после даде обещание, без да знае ще може ли да го изпълни.

— Тогава те моля — каза бавно тя — да запомниш, че за теб това не е сбогом. Един ден ще ти помогна да се върнеш у дома. Ще ти помогна да пресъградиш разрушеното. Обещавам да те върна.

Той погледна към морето, окото му блестеше. А после, за неин ужас, се свлече на колене, стисна парапета и избухна в сълзи.

— И си сигурна, че няма да премислиш? — казва някой.

— Сигурна съм, че дори не ми позволиха да го обмисля — отвръща гласът на Малагеш. — Проклетият ви съвет дори не ми даде тази възможност.

— Те дори не могат да гласуват! — казва другият глас. — Събранието нямаше кворум! Достатъчно е да окажеш лек натиск, Тюрин!

— О, в името на всички морета — мърмори Малагеш, изтощена и пияна. — Не оказах ли достатъчно натиск тази нощ? Ще направя каквото ми казаха да направя, много благодаря, а съвсем ясно ми казаха да си гледам работата.

Шара влиза в кухнята и вижда Воханес Вотров, облечен в обичайното си бяло кожено палто, застанал пред Малагеш, която го гледа кисело над пълна чаша с уиски. Бастунчето на Вотров потропва в нетърпелив ритъм по тока на ботуша му.

— Мислех, че ще заключим посолството и няма да пускаме никого — казва Шара. — И особено него.

Воханес се обръща към нея с широка усмивка.

— Виж ти! Ето я и самата победителка, току-що излязла триумфално от смъртоносната схватка. Каква епична нощ, а?

— Во, наистина нямам време за прословутия ти чар. Как влезе?

— Като приложих прословутия си чар в щедри количества, разбира се — казва Воханес. — Моля те за помощ. Трябва да убедим губернатор Малагеш да се размърда. Пропускате уникална възможност!

— Отказвам да си помръдна задника — казва Малагеш — и на един сантиметър от този стол. Не и тази нощ.

— Но ситуацията в града е критична! — казва Воханес. — Едната му половина може да стигне до другата само ако заобиколи покрай стените! А за всички е ясно, че Баликов не разполага с ресурсите да възстанови моста в спешен порядък.

— Повечето строителни компании в града не са ли твоя собственост? — пита Шара.

— Е, така е… Но макар че моите компании биха могли да се заемат със задачата, строежът би се ускорил значително, ако кабинетът на градския губернатор или на областния губернатор дадат едно рамо…

— И защо ни е да го правим?

— Наистина ли не виждате изгода в ситуация — пита Воханес, — при която целият град зависи от ваши проектанти и предприемачи?

— И ще трябва да работим все с негови компании, разбира се — казва Малагеш.

— Това е само допълнителен плюс — казва Воханес.

— О, че е плюс, плюс е. За теб — казва Малагеш.

— Десетки загинаха тази нощ, Во — намесва се Шара. — Знам, че си имаш своя мисия и свои планове, но толкова ли не можеш да покажеш състрадание? Не трябва ли да скърбиш за съгражданите си?

Широката усмивка на Воханес се подкиселява и става грозна.

— Неприятно ми е точно аз да ти го казвам, посланик — отровно отвръща той, — но това съвсем не е първата беда, сполетяла Баликов. Нека си спомним улица „Ошкев“, която беше подкопана от подземна кухина в резултат от Примигването и внезапно пропадна вдън земя, повличайки две жилищни кооперации и едно училище. Тогава оплаквахме дълго жертвите, скърбихме за тях, но каква полза? Ами когато Континенталната газова компания се опита да положи тръби в крайречния квартал и предизвика пожар, който не можахме да угасим шест дни? И тогава плакахме и скърбихме, но каква полза?

Шара поглежда към Малагеш, която свива рамене неохотно, сякаш да каже: „Не, не си го измисля.“

— В Баликов нещастията са наш постоянен спътник, госпожо посланик — продължава Воханес. — Скръбта и състраданието са декорация, която скрива от погледа истинския проблем — Баликов спешно се нуждае от помощ и реконструкция. Истинска реконструкция, която не можем да извършим сами!

— Съжалявам — казва Шара. — Не биваше да го казвам. — Сяда, при което краката ѝ си отдъхват с благодарност, и разтърква отново очи. — Но мостът едва-що се срина, а пак трябва да говорим за политика… — простенва тя. — За какво събрание става въпрос?

— Градските старейшини свикаха извънредно заседание — казва Воханес. — След като обсъдихме основния въпрос по спасителните работи, аз поисках да помолим Сейпур за помощ при възстановяването. Отхвърлиха предложението ми, макар да не предложиха нищо друго като алтернатива. Само дето гласуването не е легитимно, защото съветът не беше в пълния си състав. Уиклов го няма никъде.

Пръстите на Шара потропват по плота на масата.

— Така ли?

— Да. Странно, нали? Никой не го е виждал от близо седмица, всъщност откакто събра тълпа пред портите на посолството да те обижда.