Читаем Град на стълби полностью

— Хм. Когато се прибрах, между другото, тръгна слух, че съм си намерил сейпурска любовница — казва Воханес. — Хората се възмущаваха. Мисля, че немалко сред тях ми завиждаха обаче… Но нито възмущението им, нито завистта имаха някакво значение за мен. — Очите му блестят… Възможно ли е да са насълзени? — Не тръпката на екзотичното ме беше привлякла към теб. Харесвах те заради онова, което си.

„Няма право да е толкова хубав, мамка му“ — мисли си Шара.

— Ако не ме искаш в стаята си — казва той, — само кажи и ще си тръгна.

Тя се замисля и въздъхва драматично.

— Винаги ме поставяш пред толкова трудни решения…

Той я целува по врата. Брадата му я гъделичка по устните.

— Хм — казва Шара. — Е… — Пресяга се, хваща кувертюрата и я отмята. — Предполагам — казва през смях, докато Во я целува по ключицата, — че ще е по-добре да се мушнеш под завивките.

— Кой съм аз да отказвам на посланика? — пита закачливо той и измъква ръце от бялото си кожено палто.

„Толкова важно ли е било онова събрание — пита се Шара, — че се е прибрал да се преоблече?“

Изглежда, го е изрекла на глас, защото Воханес я поглежда и казва:

— Не съм се преобличал. Цяла вечер съм с тези дрехи.

Шара се опитва да задържи тази мисъл, мисълта, че нещо не е както трябва, но той посяга да разкопчае ризата си и тя започва да мисли за куп различни неща едновременно.



— Как искаш да легна?

— А ти как би искала?

— Ами, питам заради… заради хълбока ти…

— О! О, да… Разбира се.

— Ето… Така добре ли е?

— Добре е. Много е добре даже. Ммм.

„Това е лоша идея“ — мисли си Шара, но бързо прогонва тази мисъл, за да се наслади на малката радост…

Опитва се да я прогони, но не успява.

— Во…

— Да?

— Ти… приятно ли ти е?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Питам, защото…

— Знам! Знам… просто… прекалих с виното…

— Сигурен ли си, че ставата не те боли? Да не те притискам?

— Не! Добре си си така! Абсолютно… добре си си.

— Ами… Може би ако се преместя насам… Ето така. По-добре ли е?

— Да. — Звучи изпълнен по-скоро с решимост, отколкото със страст. — Това е…

— Да?

— Това…

— … да?

— Не би трябвало да е толкова… толкова трудно…

— Во… ако не искаш да…

— Искам!

— Знам, но… не е нужно да се чувстваш задължен или…

— Не, аз просто… просто… Богове! — И се срива до нея на леглото.

Секундите се източват в тъмната стая. Шара започва да се пита дали не е заспал.

— Съжалявам — тихо казва той.

— Недей.

— Май не съм мъжът, когото помниш — прошепва той.

— Никой не очаква това от теб.

Дишането му става тежко, сякаш се опитва да скрие сълзите си.

— „Светът е нашата топилна пещ — прошепва той. — И огънят ни оформя постоянно.“

Шара знае този стих.

— Колкаштава?

Той се изсмива горчиво.

— Може би Волка е бил прав. Веднъж колкаштан…

После млъква.

Шара се чуди що за мъж трябва да си, за да мислиш за брат си, когато лежиш гол в женско легло. После и двамата потъват в неспокоен сън.



Шара се събужда трудно, умът ѝ се мята в мазните тъмни води на махмурлука. Възглавницата жули лицето ѝ като шкурка; голите ѝ ръце са измръзнали, а стъпалата ѝ горят под юргана.

Глас като лай:

— Ставай. Ставай!

Възглавницата върху главата ѝ се повдига и жестока дневна светлина пронизва Шара като с нож.

— Ставай, да му се не знае!

Шара се обръща. Малагеш стои до леглото ѝ и държи сутрешния вестник все едно е отрязаната глава на враг.

— Какво? — казва Шара. — Какво?! — Слава богу, с гащи е. Колкото до Воханес, него го няма в леглото. Сигурно е избягал, пришпорван от срам, мисли си Шара и ѝ става болно. Дано не е така, защото противното би означавало, че Воханес има наистина лошо мнение за нея.

— Прочети това — казва Малагеш и сочи една статия във вестника.

— Какво?

— Прочети го бе! Просто чети.

Шара мушва ръка под възглавниците да си намери очилата. Слага ги как да е на носа си и първото, което вижда, е собственото ѝ лице в черно и бяло на първа страница във вестника. Снимката я показва как стои на брега на реката; зад нея се вижда мъртвото туловище на Урав, а в краката ѝ лежи Зигруд, целият омазан в кръв, лицето му скрито зад воал от мазна коса. Това, мисли си Шара, е най-хубавата снимка, която са ѝ правили някога, фотографът я е уловил в профил, стойката ѝ е царствена, вятърът развява леко косата ѝ, превръщайки я в мека абаносова река.

Текстът на статията удвоява изумлението ѝ:

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза