Град на стълби

— Хм. Когато се прибрах, между другото, тръгна слух, че съм си намерил сейпурска любовница — казва Воханес. — Хората се възмущаваха. Мисля, че немалко сред тях ми завиждаха обаче… Но нито възмущението им, нито завистта имаха някакво значение за мен. — Очите му блестят… Възможно ли е да са насълзени? — Не тръпката на екзотичното ме беше привлякла към теб. Харесвах те заради онова, което си.

„Няма право да е толкова хубав, мамка му“ — мисли си Шара.

— Ако не ме искаш в стаята си — казва той, — само кажи и ще си тръгна.

Тя се замисля и въздъхва драматично.

— Винаги ме поставяш пред толкова трудни решения…

Той я целува по врата. Брадата му я гъделичка по устните.

— Хм — казва Шара. — Е… — Пресяга се, хваща кувертюрата и я отмята. — Предполагам — казва през смях, докато Во я целува по ключицата, — че ще е по-добре да се мушнеш под завивките.

— Кой съм аз да отказвам на посланика? — пита закачливо той и измъква ръце от бялото си кожено палто.

„Толкова важно ли е било онова събрание — пита се Шара, — че се е прибрал да се преоблече?“

Изглежда, го е изрекла на глас, защото Воханес я поглежда и казва:

— Не съм се преобличал. Цяла вечер съм с тези дрехи.

Шара се опитва да задържи тази мисъл, мисълта, че нещо не е както трябва, но той посяга да разкопчае ризата си и тя започва да мисли за куп различни неща едновременно.

— Как искаш да легна?

— А ти как би искала?

— Ами, питам заради… заради хълбока ти…

— О! О, да… Разбира се.

— Ето… Така добре ли е?

— Добре е. Много е добре даже. Ммм.

„Това е лоша идея“ — мисли си Шара, но бързо прогонва тази мисъл, за да се наслади на малката радост…

Опитва се да я прогони, но не успява.

— Во…

— Да?

— Ти… приятно ли ти е?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Питам, защото…

— Знам! Знам… просто… прекалих с виното…

— Сигурен ли си, че ставата не те боли? Да не те притискам?

— Не! Добре си си така! Абсолютно… добре си си.

— Ами… Може би ако се преместя насам… Ето така. По-добре ли е?

— Да. — Звучи изпълнен по-скоро с решимост, отколкото със страст. — Това е…

— Да?

— Това…

— … да?

— Не би трябвало да е толкова… толкова трудно…

— Во… ако не искаш да…

— Искам!

— Знам, но… не е нужно да се чувстваш задължен или…

— Не, аз просто… просто… Богове! — И се срива до нея на леглото.

Секундите се източват в тъмната стая. Шара започва да се пита дали не е заспал.

— Съжалявам — тихо казва той.

— Недей.

— Май не съм мъжът, когото помниш — прошепва той.

— Никой не очаква това от теб.

Дишането му става тежко, сякаш се опитва да скрие сълзите си.

— „Светът е нашата топилна пещ — прошепва той. — И огънят ни оформя постоянно.“

Шара знае този стих.

— Колкаштава?

Той се изсмива горчиво.

— Може би Волка е бил прав. Веднъж колкаштан…

После млъква.

Шара се чуди що за мъж трябва да си, за да мислиш за брат си, когато лежиш гол в женско легло. После и двамата потъват в неспокоен сън.

Шара се събужда трудно, умът ѝ се мята в мазните тъмни води на махмурлука. Възглавницата жули лицето ѝ като шкурка; голите ѝ ръце са измръзнали, а стъпалата ѝ горят под юргана.

Глас като лай:

— Ставай. Ставай!

Възглавницата върху главата ѝ се повдига и жестока дневна светлина пронизва Шара като с нож.

— Ставай, да му се не знае!

Шара се обръща. Малагеш стои до леглото ѝ и държи сутрешния вестник все едно е отрязаната глава на враг.

— Какво? — казва Шара. — Какво?! — Слава богу, с гащи е. Колкото до Воханес, него го няма в леглото. Сигурно е избягал, пришпорван от срам, мисли си Шара и ѝ става болно. Дано не е така, защото противното би означавало, че Воханес има наистина лошо мнение за нея.

— Прочети това — казва Малагеш и сочи една статия във вестника.

— Какво?

— Прочети го бе! Просто чети.

Шара мушва ръка под възглавниците да си намери очилата. Слага ги как да е на носа си и първото, което вижда, е собственото ѝ лице в черно и бяло на първа страница във вестника. Снимката я показва как стои на брега на реката; зад нея се вижда мъртвото туловище на Урав, а в краката ѝ лежи Зигруд, целият омазан в кръв, лицето му скрито зад воал от мазна коса. Това, мисли си Шара, е най-хубавата снимка, която са ѝ правили някога, фотографът я е уловил в профил, стойката ѝ е царствена, вятърът развява леко косата ѝ, превръщайки я в мека абаносова река.

Текстът на статията удвоява изумлението ѝ: