Читаем Град на стълби полностью

„Е, Зигруд го е видял и след това. Видял го е да води Торскени при мховоста, а после да изчезва в една пресечка…“ Шара мисли трескаво, после поглежда отчаяно към Малагеш за помощ.

— Само не ме карай да ставам, моля ти се — казва тя умолително.

— Няма — казва Шара. — Не и тази нощ. Това… Во, това трябва да изчака до утре сутрин.

— Желязото се кове, докато е горещо — казва той.

— Градската политика не я решавам аз!

— Но имаш много приятели на властови позиции, нали?

— Случилото се тази нощ вече подложи на сериозно изпитание въпросните приятелства, или предстои много скоро да ги подложи. — Тя въздъхва. — Во, нямаш представа какво се случи през последните няколко часа. Казвам ти го строго конфиденциално… истината е, че понесохте големи загуби. А още не знаем нито кои са враговете ни, нито какво целят! Не е сега моментът да чертаем големи планове. Тази нощ ще оставим Баликов да се оправя сам.

— Именно тази политика — възразява Воханес — доведе до появата на Реставраторите и пак тя ще е отговорна за всички последствия. Този град се гърчи в стените си. Но всяко нещастие е възможност, Шара. Нека се възползваме максимално от последната катастрофа.

— Тази нощ катастрофирах многократно, Во. — Шара се изсмива горчиво. — Помощта ми само ще ти навреди. До изгрев-слънце може и да съм изпаднала в немилост.

— Дълбоко се съмнявам в това. Особено сега, когато всеки мъж, жена и дете в Баликов ви мислят за истински герои.

И Малагеш, и Шара клюмат на столовете си, но при последното изявление на Вотров бързо се разсънват.

— Ка… какво? — възкликва Малагеш.

— Как така какво? — пита Воханес.

— Ами… това, дето го каза току-що, какво беше?

— О? Вие наистина ли не си давате сметка? Онази тълпа навън… — Сочи към вратата. — За гневна тълпа ли я мислите? Която се опитва да събори портите и да ви убие с голи ръце? Не, те са запленени! Та вие убихте чудовище пред очите на ужасения град! Това е… Това е достойно за легенда, по дяволите!

— Но то беше свещено създание… — казва Шара. — На градския площад е имало храм на Урав! Местните са почитали онова нещо!

— Да, навремето. Преди повече от триста години! А сега то се опита да избие всички ни!

— Но… Но повечето работа я свърши Зигруд!

Той свива рамене.

— Е, явно и вие намазвате покрай него. Градските старейшини не знаеха какво да правят. Не е изключено да си първият сейпури, който е спечелил уважението на Баликов. И ако ти или някой в Галадеш си направи труда, Сейпур би могъл да пристигне на бял кон в града, да възстанови моста и да се превърне в спасител!

Шара и Малагеш седят и мълчат. Воханес вади цигара от малка сребърна кутийка и я пъха в цигарето си.

— Да се надяваме — казва той, — че няма да открият коя си в действителност. Предвид семейната ти история това може да породи някои изключително неприятни съпоставки, нали така?



Шара пие. Струва ѝ се съвсем на място — нали е войник сред войници, които празнуват оцеляването си, а мнозина други са загинали. Виното се смесва с умората. Воханес пие заедно с нея и Малагеш и скоро нощта се превръща от вечер на оголени нерви и ужасна травма в една от колежанските им запивки, когато седят в общата стая със състудентите си, клюкарстват и решително игнорират външния свят и неговата лудост.

„Колко хубаво беше — спомня си Шара — да се чувстваш един от компанията.“

Малагеш похърква на стола си във виолетовите часове преди зазоряване. Воханес помага на Шара да се качи по стълбите. Тя спира да си поеме дъх край широките прозорци на площадката. Звездите са полегнали върху одеяло от меки лилави облаци, подпрени от стените и покривите на Баликов. Гледката е колоритна до степен на безвкусица, като картина на сантиментален художник без чувство за мяра.

Воханес бавно докуцуква до нея, внезапно отпаднал.

— Аз… — Шара знае, че ще съжалява за тези си думи, но е толкова пияна, че не може да се спре. — Съжалявам, че си пострадал така, Во.

— Така стоят нещата — тихо казва той. И да знае, че тя знае как точно се е наранил, не го показва. — Само те моля за помощ да ги променим.

Когато най-сетне стигат до стаята ѝ, тя сяда на леглото и подпира чело на ръцете си. Всичко се люлее пред погледа ѝ, все едно е на корабна палуба.

— От доста време — казва в тъмното гласът на Воханес — не съм бил в женска спалня…

— С Иваня не…?

Той клати глава.

— Там… нещата стоят другояче.

Тя се отпуска назад в леглото. Воханес се подсмива доволно, сяда до нея и се подпира на една ръка — надвиснал е над Шара, хълбоците им се докосват.

Шара примигва изненадано и казва:

— Не знаех, че проявяваш интерес към това.

— Е, не е и… чак толкова различно.

Тя се усмихва тъжно. „Бедният Во. Вечно разкъсван между два свята…“

— Не те ли отвращавам? — пита Шара.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Ами, не ти играя по свирката. Не ти помагам, нито на теб, нито на Баликов, нито на Континента. Аз съм ти враг, препятствие.

— Сейпурската политика ми е враг. — Той въздъхва. — Един ден ще те накарам да си промениш мнението. Може да стане и тази нощ дори.

— Не ставай смешен. Магнатите като теб често ли се възползват от пияни жени?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза