Читаем Град на стълби полностью

Шара гледа втренчено вестника с трескавата надежда думите да се разтанцуват и преподредят в съвсем различна история.

— О, не… — прошепва тя.

Да ти издухат прикритието… Да те разкрие врагът, да се сдобиеш с досие във вражеска централа, това е едно; всички оперативни агенти са подготвени за това.

Но да ти изтипосат името във вестника, да те разкрият не в тайните коридори на правителството, а в дюкяните, домовете и кръчмите по целия свят… Това е катастрофа.

— Не — повтаря Шара. — Не. Това… не може да бъде.

— Мдааа — проточва Малагеш.

— Този… вестникът е…

— „Континентална трибуна“.

— Значи не се продава само в Баликов, а…

— По целия Континент — казва Малагеш. — Да.

Реалността се стоварва отгоре ѝ.

— Ооо… О, не, о, не, о, не!

— Кой знаеше коя си в действителност? — пита Малагеш.

— Ти — казва Шара. — Зигруд, Во… Неколцина служители в посолството подозират, че съм повече от това, за което се представям, но беглото подозрение е едно, а съвсем друго е да ме обявят за…

— За правнучката на каджа — довършва вместо нея Малагеш. — Мда. Лошо. Знам, че аз не съм казвала нищо. Никога не говоря с пресата.

— Зигруд не би го направил — казва Шара. — Значи остава…

Обмисля бързо възможностите.

Виня? Вече не знае какво да мисли за леля си. По всичко личи, че Виня играе двойна игра, че не може да ѝ се вярва. Но каквито и компромиси със съвестта си да е направила леля ѝ, те трябва да са политически и в името на все по-голяма власт. „А тази история може единствено да ѝ навреди. Най-вече политически.“

Упорито стеснява възможностите, пресява и отхвърля с надеждата да открие нещо друго, преди да е стигнала до неизбежния извод.

— Може да е бил само Воханес — казва накрая.

— Добре, но… защо?

„Дребнаво отмъщение за снощи, възможно ли е?“ — пита се тя. Едва ли. Или я наказва за отказа ѝ да се намеси в политиката на Баликов? Или…

— Възможно ли е… възможно ли е да ме използва с надежда да привлече вниманието на Галадеш? — пита Шара.

— И как ще постигне това, като ти съсипе прикритието? — Малагеш вдига вежди.

— Ами… Историята си я бива, не мислиш ли? Правнучката на каджа спасява изневиделица Баликов. Нещо, за което хората дълго ще говорят. А когато става въпрос за геополитика, приказките са равносилни на действия. Светът ще обърне погледа си към Баликов… и точно тогава Воханес ще направи своя ход. Така де, познаваш го. Во обича светлината на прожекторите.

— Да, но… това ми изглежда като възможно най-глупавия начин да пришпориш Галадеш към действие — казва Малагеш. — Нали?

Шара няма еднозначно мнение по въпроса. Помни и какво е казал Во снощи: „Веднъж колкаштан…“

Определено пропуска нещо, сигурна е. Така или иначе, знае, че повече не може да вярва на Во, че е било глупаво да му се довери, че е сгрешила непростимо, допускайки до делата си един толкова страстен, прекършен, раздвоен човек като него.

Някъде наблизо се чува нещо като кашлица; все едно някой си прочиства гърлото.

Малагеш поглежда към прозореца и казва:

— Какво беше това?

Колкото до Шара, тя добре познава този звук; чувала го е през цялото си детство — съставен е от две трети нетърпение и една трета снизходителност…

— Нищо няма отвън — казва Малагеш, надзъртайки зад завесите на прозореца. — Ако не броим тълпата, разбира се. Не съм си въобразила този звук обаче, нали?

Шара поглежда към прозореца със затворени капаци до бюрото си. Долното ляво стъкло трепти странно, а отраженията са леко изкривени.

— Губернаторе — казва Шара, — би ли… би ли ме извинила за малко?

— Ще повръщаш ли?

— Не е изключено. Просто трябва да… да помисля.

— Ще бъда долу — казва Малагеш, — но не разчитай още дълго да се мотая тук. Предвид мащабите на кашата, която предстои да почистя, много скоро ще трябва да се върна в щаба.

— Разбирам.

Малагеш излиза и затваря вратата. Шара застава пред прозореца точно когато в стъклото се появява лицето на леля ѝ.



— Изглежда… че имам не по-малко вина от теб — казва Виня.

Шара мълчи. Не помръдва. Не говори. Само гледа. Колкото до Виня, тя е също толкова резервирана и хладна. Двете се гледат през стъклото с еднакви изражения, маски, зад които се промъкват подозрение, болка и недоволство.

— Трябваше да те спра много отдавна — казва Виня. — Интересът ти към Континента винаги е бил прекален. Но вместо да обуздая този интерес, аз ти се доверявах все повече, оставях те да действаш по свое усмотрение, без контрол от моя страна… И сега съжалявам. Може би трябваше по-често да те връщам у дома. Може би ти си права. Сега ми се иска да не бе отсъствала толкова дълго, да имаше поглед върху случващото се у дома, върху промените, които настъпват в парламента… Да усетиш сама подводните течения, деликатния баланс…

„Аха. Застрашила съм политическата ѝ кариера.“ След като само преди няколко часа е преживяла пожар и сблъсък с Урав, Шара не открива в себе си съчувствие към парламентарните несгоди на леля си. Всъщност не открива у себе си желание изобщо да участва в този разговор. Стига ѝ да слуша и да наблюдава как намеренията и мотивите на Виня кристализират в стъклото на прозореца като първа есенна слана.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза