Град на стълби

Шара гледа втренчено вестника с трескавата надежда думите да се разтанцуват и преподредят в съвсем различна история.

— О, не… — прошепва тя.

Да ти издухат прикритието… Да те разкрие врагът, да се сдобиеш с досие във вражеска централа, това е едно; всички оперативни агенти са подготвени за това.

Но да ти изтипосат името във вестника, да те разкрият не в тайните коридори на правителството, а в дюкяните, домовете и кръчмите по целия свят… Това е катастрофа.

— Не — повтаря Шара. — Не. Това… не може да бъде.

— Мдааа — проточва Малагеш.

— Този… вестникът е…

— „Континентална трибуна“.

— Значи не се продава само в Баликов, а…

— По целия Континент — казва Малагеш. — Да.

Реалността се стоварва отгоре ѝ.

— Ооо… О, не, о, не, о, не!

— Кой знаеше коя си в действителност? — пита Малагеш.

— Ти — казва Шара. — Зигруд, Во… Неколцина служители в посолството подозират, че съм повече от това, за което се представям, но беглото подозрение е едно, а съвсем друго е да ме обявят за…

— За правнучката на каджа — довършва вместо нея Малагеш. — Мда. Лошо. Знам, че аз не съм казвала нищо. Никога не говоря с пресата.

— Зигруд не би го направил — казва Шара. — Значи остава…

Обмисля бързо възможностите.

Виня? Вече не знае какво да мисли за леля си. По всичко личи, че Виня играе двойна игра, че не може да ѝ се вярва. Но каквито и компромиси със съвестта си да е направила леля ѝ, те трябва да са политически и в името на все по-голяма власт. „А тази история може единствено да ѝ навреди. Най-вече политически.“

Упорито стеснява възможностите, пресява и отхвърля с надеждата да открие нещо друго, преди да е стигнала до неизбежния извод.

— Може да е бил само Воханес — казва накрая.

— Добре, но… защо?

„Дребнаво отмъщение за снощи, възможно ли е?“ — пита се тя. Едва ли. Или я наказва за отказа ѝ да се намеси в политиката на Баликов? Или…

— Възможно ли е… възможно ли е да ме използва с надежда да привлече вниманието на Галадеш? — пита Шара.

— И как ще постигне това, като ти съсипе прикритието? — Малагеш вдига вежди.

— Ами… Историята си я бива, не мислиш ли? Правнучката на каджа спасява изневиделица Баликов. Нещо, за което хората дълго ще говорят. А когато става въпрос за геополитика, приказките са равносилни на действия. Светът ще обърне погледа си към Баликов… и точно тогава Воханес ще направи своя ход. Така де, познаваш го. Во обича светлината на прожекторите.

— Да, но… това ми изглежда като възможно най-глупавия начин да пришпориш Галадеш към действие — казва Малагеш. — Нали?

Шара няма еднозначно мнение по въпроса. Помни и какво е казал Во снощи: „Веднъж колкаштан…“

Определено пропуска нещо, сигурна е. Така или иначе, знае, че повече не може да вярва на Во, че е било глупаво да му се довери, че е сгрешила непростимо, допускайки до делата си един толкова страстен, прекършен, раздвоен човек като него.

Някъде наблизо се чува нещо като кашлица; все едно някой си прочиства гърлото.

Малагеш поглежда към прозореца и казва:

— Какво беше това?

Колкото до Шара, тя добре познава този звук; чувала го е през цялото си детство — съставен е от две трети нетърпение и една трета снизходителност…

— Нищо няма отвън — казва Малагеш, надзъртайки зад завесите на прозореца. — Ако не броим тълпата, разбира се. Не съм си въобразила този звук обаче, нали?

Шара поглежда към прозореца със затворени капаци до бюрото си. Долното ляво стъкло трепти странно, а отраженията са леко изкривени.

— Губернаторе — казва Шара, — би ли… би ли ме извинила за малко?

— Ще повръщаш ли?

— Не е изключено. Просто трябва да… да помисля.

— Ще бъда долу — казва Малагеш, — но не разчитай още дълго да се мотая тук. Предвид мащабите на кашата, която предстои да почистя, много скоро ще трябва да се върна в щаба.

— Разбирам.

Малагеш излиза и затваря вратата. Шара застава пред прозореца точно когато в стъклото се появява лицето на леля ѝ.

— Изглежда… че имам не по-малко вина от теб — казва Виня.

Шара мълчи. Не помръдва. Не говори. Само гледа. Колкото до Виня, тя е също толкова резервирана и хладна. Двете се гледат през стъклото с еднакви изражения, маски, зад които се промъкват подозрение, болка и недоволство.

— Трябваше да те спра много отдавна — казва Виня. — Интересът ти към Континента винаги е бил прекален. Но вместо да обуздая този интерес, аз ти се доверявах все повече, оставях те да действаш по свое усмотрение, без контрол от моя страна… И сега съжалявам. Може би трябваше по-често да те връщам у дома. Може би ти си права. Сега ми се иска да не бе отсъствала толкова дълго, да имаше поглед върху случващото се у дома, върху промените, които настъпват в парламента… Да усетиш сама подводните течения, деликатния баланс…

„Аха. Застрашила съм политическата ѝ кариера.“ След като само преди няколко часа е преживяла пожар и сблъсък с Урав, Шара не открива в себе си съчувствие към парламентарните несгоди на леля си. Всъщност не открива у себе си желание изобщо да участва в този разговор. Стига ѝ да слуша и да наблюдава как намеренията и мотивите на Виня кристализират в стъклото на прозореца като първа есенна слана.