Читаем Град на стълби полностью

— О, Шара… ще направя онова, което направих, когато чух това твърдение за последен път, преди два месеца. И предпоследния път, преди седем месеца. И многото пъти, когато съм го чувала преди това… Получавам средно по десетина доклада годишно, в които се твърди, че боговете не са мъртви, че още беснеят някъде и планират завръщането си. Получаваме най-редовно такива доклади още от войната насам. Ако ги натрупам един върху друг, купчината ще се извиси колкото триетажна сграда! И всички те са напълно убедени, че това ще се случи… защото Континентът е убеден, че това ще се случи, че Божествата им ще се върнат. Това е тяхната глупава легенда, отчаяната им мечта, също като дрейлингите с техния Даувкинд. Изгубени крале и кралици, които един ден ще се върнат при тях с издути от вятъра платна… Това са глупости, Шара.

— Но… аз съм най-опитният експерт по всичко Божествено. Това не значи ли нещо?

— Ти си най-вманиаченият ни по всичко Божествено агент — меко я поправя Виня. — А това е различно. Можеш да имаш своите интереси и дребни забежки, Шара, но преди всичко си слуга на Сейпур.

Шара едва не повишава глас: „Като теб ли? Кой те държи на къса каишка, лелче? Кой ти е влязъл под кожата? Как така изведнъж стана толкова по-потайна и толкова по-ирационална отпреди?“ Но не го казва, разбира се — противното би означавало да разкрие подозренията си пред Виня, а да ѝ дава подобно предимство би било глупаво.

— Може пък да ти се отрази добре — казва Виня. — Току-виж най-после си извлякла някаква поука за себе си.

Шара кимва. Изглежда съкрушена, но вътрешно си мисли: „Вярвам, че вече научих много, лелче.“

— Неприятно ми е да го кажа, но ще те помоля повече да не се свързваш с мен по този начин, скъпа — казва Виня. — Поне докато нещата не утихнат. Трябва да сме особено внимателни сега, предвид случилото се. А чудесата, както добре знаеш, са нещо много опасно. — Усмихва се тъжно. — Довиждане, миличка.

Бръсва с пръсти стъклото и изчезва.

Шара стои в празната стая и се чувства по-сама отвсякога.



Шара затваря бавно капаците на прозореца. Ръцете ѝ треперят от гняв. Никога не се е чувствала толкова неоправдана — все едно е видяла със собствените си очи как екзекутират предишното ѝ аз и не е могла да спре екзекуцията. „Прекалено съвършено е — мисли си тя. — Виня ме смаза прекалено съвършено. Точно затова ме е толкова яд — тя знаеше точно какво да каже.“ Което с нищо не намалява гнева ѝ, разбира се.

Иска ѝ се да има някого, с когото да поговори за това. Ала единственият човек, с когото е разговаряла откровено за Божественото, е Ефрем Пангуи, през няколкото дни, които са прекарали заедно.

Поглежда бялото куфарче под бюрото.

Прави няколко крачки, измъква куфарчето, слага го на плота и мисли.

Шара Комейд е завършила школата на външно министерство с рекордно висок резултат. Завършила е академията „Фадхури“ с пълно отличие. И винаги е била една от малцината оперативни агенти на висока позиция в министерството, които лично пишат докладите си и ги предават навреме — добродетел, с която Шара искрено се гордее.

Винаги е била добрият войник. Винаги по устав. „И ето докъде ме доведе това.“

Ала все още няма куража да отвори куфарчето.

„Просто помни — казва си тя, — че вече нямаш кариера, която да изложиш на риск.“

Ключалките се отварят с остро изщракване и капакът се повдига.

Вътре има купчинка документи, вързани с канап. Листовете са изписани с дребен разкривен почерк и не е нужно Шара да се вглежда в наклоненото „т“ или кривото „м“, за да познае почерка на Ефрем. Първият лист се различава от останалите, явно е писан набързо и в последния момент.

Вероятно разполага само с днешния ден да изчете материалите. След историята с Урав хората на Виня много скоро ще пристигнат в посолството.

Шара се настанява удобно на стола и развързва канапа.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза