— О, Шара… ще направя онова, което направих, когато чух това твърдение за последен път, преди два месеца. И предпоследния път, преди седем месеца. И многото пъти, когато съм го чувала преди това… Получавам средно по десетина доклада годишно, в които се твърди, че боговете не са мъртви, че още беснеят някъде и планират завръщането си. Получаваме най-редовно такива доклади още от войната насам. Ако ги натрупам един върху друг, купчината ще се извиси колкото триетажна сграда! И всички те са напълно убедени, че това ще се случи… защото Континентът е убеден, че това ще се случи, че Божествата им ще се върнат. Това е тяхната глупава легенда, отчаяната им мечта, също като дрейлингите с техния Даувкинд. Изгубени крале и кралици, които един ден ще се върнат при тях с издути от вятъра платна… Това са глупости, Шара.
— Но… аз съм най-опитният експерт по всичко Божествено. Това не значи ли нещо?
— Ти си най-вманиаченият ни по всичко Божествено агент — меко я поправя Виня. — А това е различно. Можеш да имаш своите интереси и дребни забежки, Шара, но преди всичко си слуга на Сейпур.
Шара едва не повишава глас: „Като теб ли? Кой те държи на къса каишка, лелче? Кой ти е влязъл под кожата? Как така изведнъж стана толкова по-потайна и толкова по-ирационална отпреди?“ Но не го казва, разбира се — противното би означавало да разкрие подозренията си пред Виня, а да ѝ дава подобно предимство би било глупаво.
— Може пък да ти се отрази добре — казва Виня. — Току-виж най-после си извлякла някаква поука за себе си.
Шара кимва. Изглежда съкрушена, но вътрешно си мисли: „Вярвам, че вече научих много, лелче.“
— Неприятно ми е да го кажа, но ще те помоля повече да не се свързваш с мен по този начин, скъпа — казва Виня. — Поне докато нещата не утихнат. Трябва да сме особено внимателни сега, предвид случилото се. А чудесата, както добре знаеш, са нещо много опасно. — Усмихва се тъжно. — Довиждане, миличка.
Бръсва с пръсти стъклото и изчезва.
Шара стои в празната стая и се чувства по-сама отвсякога.
Шара затваря бавно капаците на прозореца. Ръцете ѝ треперят от гняв. Никога не се е чувствала толкова
Иска ѝ се да има някого, с когото да поговори за това. Ала единственият човек, с когото е разговаряла откровено за Божественото, е Ефрем Пангуи, през няколкото дни, които са прекарали заедно.
Поглежда бялото куфарче под бюрото.
Прави няколко крачки, измъква куфарчето, слага го на плота и мисли.
Шара Комейд е завършила школата на външно министерство с рекордно висок резултат. Завършила е академията „Фадхури“ с пълно отличие. И винаги е била една от малцината оперативни агенти на висока позиция в министерството, които лично пишат докладите си и ги предават навреме — добродетел, с която Шара искрено се гордее.
Винаги е била добрият войник. Винаги по устав. „И ето докъде ме доведе това.“
Ала все още няма куража да отвори куфарчето.
„Просто помни — казва си тя, — че вече нямаш кариера, която да изложиш на риск.“
Ключалките се отварят с остро изщракване и капакът се повдига.
Вътре има купчинка документи, вързани с канап. Листовете са изписани с дребен разкривен почерк и не е нужно Шара да се вглежда в наклоненото „т“ или кривото „м“, за да познае почерка на Ефрем. Първият лист се различава от останалите, явно е писан набързо и в последния момент.
Вероятно разполага само с днешния ден да изчете материалите. След историята с Урав хората на Виня много скоро ще пристигнат в посолството.
Шара се настанява удобно на стола и развързва канапа.