Град на стълби

Шара обръща нежно последния лист и го поставя върху другите.

Долу някой вика за още кафе; друг му отговаря, че кафето идва.

Гълъби гукат на покрива на посолството, клюкарстват на собствения си език.

Прималява ѝ. Едва не пада от стола.

Светогледът е набор от хипотези, от общоприети аксиоми, неизменяема постановка на нещата, която е такава, защото винаги е била такава и не може да е друга. Всяка друга постановка, всеки друг свят е непълно непонятен за този светоглед.

Шара винаги е смятала, че определени светогледи са по-гъвкави от други — някои са късогледи и строго ограничени, други са доста по-широки, с пропускливи граници и ръбове, през които идеите и събитията преминават, без да срещнат съпротива… Шара винаги е смятала, че притежава светоглед от втория вид.

Ала сега… Сега има чувството, че всички хипотези и аксиоми, които са оформяли нейния свят, се разпадат под краката ѝ и тя всеки миг ще пропадне в бездна…

Колко крехко и мъничко нещо е светът.

Всички мистерии, убийства и интриги от последните дни се смаляват до пълна безсъдържателност.

„Лъжа е. Всичко е лъжа. Всичко, на което са ни учили, е лъжа.“

Стяга купчинката листове с нова връзка, връща вързопчето в куфарчето и го затваря.

Свещеният град

Аз пея и играя,

танцувам и подскачам
и весели шарки тъка,
ала не ме ядосвайте, деца,
че в огнищата на Баликов няма толкова син пламък,
нито толкова силна буря в Южното море,
нито стихия толкова страшна на света,
които да се мерят с гнева ми.

Казвам се Юков

и не забравям.

Юкоштава, книга шеста

Дните се търкалят.

Срещи и още срещи. Шара вече не е личност, а персонаж, физическото въплъщение на поста си. Пост, който би трябвало да ѝ дава власт, но в действителност ѝ връзва ръцете. Мести се от една съвещателна зала в друга съвещателна зала, изслушва просбите на Баликов, просбите на Континента, просбите на данъкоплатците, на търговците, на богатите, на бедните… Ежедневието ѝ се е превърнало в дневен ред, който тикват в ръцете ѝ, щом прекрачи прага на поредната съвещателна зала, парад на скучни и безсъдържателни имена: „Днес имате среща с Асоциацията за законодателно сътрудничество на квартал Киври“ — казва ѝ някой, или: „Чакат ви от Комитета за културна благотворителност“, или: „Следващата ви среща е с представителите на Лигата за градско планиране и прерайониране на централен Баликов“.

Няма по-жесток ад от работата в комисии, скоро решава тя — нещо, което Виня без съмнение знае. Какво ли удовлетворение изпитва леля ѝ при мисълта, че я е насадила на пачи яйца, мисли си Шара. Ето я, участва в комисии, които решават кой да бъде номиниран за председател на други комисии, после участва в заседание на комисия, което има за цел да формулира дневния ред на бъдещи заседания; след това участва в заседание, което трябва да реши кой да бъде назначен да назначава назначения за комисиите.

Шара издържа всичко това с усмивка, което, по нейно мнение, си е истински подвиг — защото вътрешно кипи от пощръклели тайни. На моменти ѝ се струва, че градът е претъпкан с тиктакащи бомби, които могат да се взривят всеки миг, че само тя знае за тях, но не може да отвори уста, за да предупреди останалите. Всяка сутрин се буди обляна в студена пот и скача от леглото да прегледа вестниците, убедена, че на първа страница я чака някакъв смъртоносен заговор, избухнал на броени пресечки от посолството.

Ала светът кротува. Сейпурски кранове възстановяват моста над Солда. Воханес не я е търсил след среднощното им фиаско и Шара още не може да реши дали това го оневинява, или напротив — дори да не мисли, че именно той е провалил прикритието ѝ, пак не е сигурна дали ще е в състояние да го погледне в очите. Отсъствието на Ернст Уиклов се е проточило твърде дълго. Малагеш, след като е получила няколко остри телеграми от офиса на районния губернатор, се връща неохотно към обичайните си задължения. Още един пример за дългата ръка на леля Виня, мисли си Шара.

Ала на първо място в съзнанието на Шара са страниците от дневника на Пангуи и тя с мъка удържа усмивката си, докато изслушва тревогите на Баликов и на Континента и едновременно с това си мисли: „Само лъжи. Всичко това са лъжи. Всичко, в което тези хора вярват, всичко, в което Сейпур вярва, е построено върху лъжи. И аз съм единственият жив човек на този свят, който го знае.“

А най-вбесяващото е, че не се е приближила и на йота до убиеца на Пангуи. След всички престъпления, предателства и ужасни разкрития истината за убийството, което я е довело в Баликов, продължава да ѝ убягва.

„Натискай и натискай, дърпай нишките, докато не се разплетат…“