Читаем Град на стълби полностью

— Изглежда, съм права — казва тя. — Тази уличка е пострадала много сериозно при Примигването, много дълбоко. И не само уличката. А самата реалност. — Изтупва ръце и се обръща към тебеширената линия. — Това е първият пример за остатъчна реалност, наблюдаван от Великата война насам.



— След Войната, след като Божествата били убити, минало известно време, преди реалността да реши какво точно се очаква от нея — казва Шара. — В даден град животът се въртял около един абсолютен принцип, в съседния град — около друг, често противоположен на първия. След смъртта на Божествата тези два района трябвало да се помирят и да решат какво е истинското им състояние. И докато този процес течал, се наблюдавала така наречената…

— Остатъчна реалност — довършва Зигруд.

— Именно. Места, където правилата били в състояние на стазис, един вид висящи, нерешени. Дълбока рана във фундаменталната природа на реалността, причинена от Примигването.

— Добре де, но как е възможно тук реалността все още да дава дефекти и никой да не го е забелязал?

— Може би защото тук — Шара обхваща уличката с жест — остатъчната реалност се слива с общия пейзаж. — Районът прилича на останалата част от Баликов, разкривен, изроден, белязан; сгради, уловени в капана на други сгради; улици, които завършват с оплетени стълби. — Очевидно е, че Баликов така и не се е възстановил от Примигването.

— И от другата страна на това… — Зигруд сочи към невидимия „вход“ и явно се чуди как да го нарече, — на тази остатъчна реалност, има друга реалност?

— Така смятам. И по-точно, има реалност, където е важно кое Божество почиташ, чии символи, маркировки и белези носиш.

— Значи е вярно, дето казват, че по дрехите те посрещат…

— Още колко носиш? Дрехи имам предвид.

Зигруд поглежда в раницата.

— Три.

— Дай ми най-малката. Ще минем отвъд.

Двамата се обличат — дрехата на Шара ѝ е абсурдно голяма, Зигруд едва се побира в своята.

— Наистина ми се ще да ги беше изпрал — казва Шара. — Тази е цялата в засъхнала кръв.

— Сигурна ли си, че ще подейства? — пита Зигруд.

— Да. Защото самият ти едва не си преминал.

Зигруд смръщва вежди.

— Сериозно?

— Да. Когато си видял първото изчезване, онзи, дето скочил отвисоко в уличката. Каза, че си зърнал за миг високи тънки сгради в бяло и златно… И според мен единствената причина да ги видиш се крие в това — добавя Шара и посочва дясната му ръка, скрита в сивата ръкавица.

— Защото съм докоснат от Пръста на Колкан — казва Зигруд.

— Носел си знака на Божеството, затова „входът“ е бил склонен да те пусне. Отчасти поне.

Шара си слага колкаштанската качулка и пристъпва към тебеширената линия.

— Нека аз мина пръв — казва Зигруд. — Отвъд тази черта е вражеска територия. Никой не е ходил там, освен хората, които ни нападнаха.

Шара се усмихва широко. Отдавна не ѝ се е случвало и чувството е приятно.

— Половината си живот чета за други реалности. Не бих отстъпила на никого шанса първа да вляза в такава, дори с цената на живота си.

И пристъпва напред.



Промяна няма, нищо общо с усещането, когато е пристъпила в Неспоменавания склад. Всъщност дори не е сигурна, че се е получило — все още е в пресечката, под краката ѝ има каменен паваж, пред нея има улица, която не изглежда по-различно отпреди.

Шара свежда поглед. В краката ѝ се валя колкаштанска дреха, овързана на стегната топка.

Обръща се и вижда как Зигруд се появява от нищото в средата на пресечката. Окото му примигва изпод качулката и той пита:

— Преминахме ли?

— Така ми се струва — казва Шара. — Но това място не изглежда много по-различно от…

Млъква по средата на изречението, загледана над рамото на Зигруд.

— Какво? — пита той, после се обръща да погледне на свой ред и възкликва: — О!

Първата ясна разлика е налице — отвъд съседната сграда е ден. При това не какъв да е ден, а прекрасен ден — ден с безоблачно небе, толкова синьо и красиво, че да те заболи сърцето. Шара поглежда назад — там небето над сградите е мастилено, опушено. Нощното небе, което помни отпреди малко. „Има сериозно несъответствие дори във времето…“

Ала това е нищо в сравнение с другата разлика — отвъд края на пресечката, там, където започва прекрасният ден, се издигат исполински, великолепни бели небостъргачи, обточени и увенчани със злато, облицовани с керамика с растителни елементи в сложен рисунък, надупчени от крехки на вид бели арки и декоративни прозоречни ниши, целите в стъкло и перли.

— Какво — казва Зигруд — е това?

Шара, затаила дъх, изтичва на улицата и открива, че целият квартал, докъдето ѝ стига погледът, е застроен с прекрасни бели като лилии сгради, всяка със свой собствен фриз. Стените са покрити с калиграфски елементи, наподобяващи преплетени лиани или редове писано слово. Една сграда например е покрита с гигантски стихове от воортяштанската Книга на копията. Мозъкът на Шара прегрява от усилието да разпознае множеството изображения: „Загубата на свети Варчек при Зелената зора… Таалхаврас поправя арката под света… Аханас спасява слънчевото семе…“

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза