Град на стълби

— Изглежда, съм права — казва тя. — Тази уличка е пострадала много сериозно при Примигването, много дълбоко. И не само уличката. А самата реалност. — Изтупва ръце и се обръща към тебеширената линия. — Това е първият пример за остатъчна реалност, наблюдаван от Великата война насам.

— След Войната, след като Божествата били убити, минало известно време, преди реалността да реши какво точно се очаква от нея — казва Шара. — В даден град животът се въртял около един абсолютен принцип, в съседния град — около друг, често противоположен на първия. След смъртта на Божествата тези два района трябвало да се помирят и да решат какво е истинското им състояние. И докато този процес течал, се наблюдавала така наречената…

— Остатъчна реалност — довършва Зигруд.

— Именно. Места, където правилата били в състояние на стазис, един вид висящи, нерешени. Дълбока рана във фундаменталната природа на реалността, причинена от Примигването.

— Добре де, но как е възможно тук реалността все още да дава дефекти и никой да не го е забелязал?

— Може би защото тук — Шара обхваща уличката с жест — остатъчната реалност се слива с общия пейзаж. — Районът прилича на останалата част от Баликов, разкривен, изроден, белязан; сгради, уловени в капана на други сгради; улици, които завършват с оплетени стълби. — Очевидно е, че Баликов така и не се е възстановил от Примигването.

— И от другата страна на това… — Зигруд сочи към невидимия „вход“ и явно се чуди как да го нарече, — на тази остатъчна реалност, има друга реалност?

— Така смятам. И по-точно, има реалност, където е важно кое Божество почиташ, чии символи, маркировки и белези носиш.

— Значи е вярно, дето казват, че по дрехите те посрещат…

— Още колко носиш? Дрехи имам предвид.

Зигруд поглежда в раницата.

— Три.

— Дай ми най-малката. Ще минем отвъд.

Двамата се обличат — дрехата на Шара ѝ е абсурдно голяма, Зигруд едва се побира в своята.

— Наистина ми се ще да ги беше изпрал — казва Шара. — Тази е цялата в засъхнала кръв.

— Сигурна ли си, че ще подейства? — пита Зигруд.

— Да. Защото самият ти едва не си преминал.

Зигруд смръщва вежди.

— Сериозно?

— Да. Когато си видял първото изчезване, онзи, дето скочил отвисоко в уличката. Каза, че си зърнал за миг високи тънки сгради в бяло и златно… И според мен единствената причина да ги видиш се крие в това — добавя Шара и посочва дясната му ръка, скрита в сивата ръкавица.

— Защото съм докоснат от Пръста на Колкан — казва Зигруд.

— Носел си знака на Божеството, затова „входът“ е бил склонен да те пусне. Отчасти поне.

Шара си слага колкаштанската качулка и пристъпва към тебеширената линия.

— Нека аз мина пръв — казва Зигруд. — Отвъд тази черта е вражеска територия. Никой не е ходил там, освен хората, които ни нападнаха.

Шара се усмихва широко. Отдавна не ѝ се е случвало и чувството е приятно.

— Половината си живот чета за други реалности. Не бих отстъпила на никого шанса първа да вляза в такава, дори с цената на живота си.

И пристъпва напред.

Промяна няма, нищо общо с усещането, когато е пристъпила в Неспоменавания склад. Всъщност дори не е сигурна, че се е получило — все още е в пресечката, под краката ѝ има каменен паваж, пред нея има улица, която не изглежда по-различно отпреди.

Шара свежда поглед. В краката ѝ се валя колкаштанска дреха, овързана на стегната топка.

Обръща се и вижда как Зигруд се появява от нищото в средата на пресечката. Окото му примигва изпод качулката и той пита:

— Преминахме ли?

— Така ми се струва — казва Шара. — Но това място не изглежда много по-различно от…

Млъква по средата на изречението, загледана над рамото на Зигруд.

— Какво? — пита той, после се обръща да погледне на свой ред и възкликва: — О!

Първата ясна разлика е налице — отвъд съседната сграда е ден. При това не какъв да е ден, а прекрасен ден — ден с безоблачно небе, толкова синьо и красиво, че да те заболи сърцето. Шара поглежда назад — там небето над сградите е мастилено, опушено. Нощното небе, което помни отпреди малко. „Има сериозно несъответствие дори във времето…“

Ала това е нищо в сравнение с другата разлика — отвъд края на пресечката, там, където започва прекрасният ден, се издигат исполински, великолепни бели небостъргачи, обточени и увенчани със злато, облицовани с керамика с растителни елементи в сложен рисунък, надупчени от крехки на вид бели арки и декоративни прозоречни ниши, целите в стъкло и перли.

— Какво — казва Зигруд — е това?

Шара, затаила дъх, изтичва на улицата и открива, че целият квартал, докъдето ѝ стига погледът, е застроен с прекрасни бели като лилии сгради, всяка със свой собствен фриз. Стените са покрити с калиграфски елементи, наподобяващи преплетени лиани или редове писано слово. Една сграда например е покрита с гигантски стихове от воортяштанската Книга на копията. Мозъкът на Шара прегрява от усилието да разпознае множеството изображения: „Загубата на свети Варчек при Зелената зора… Таалхаврас поправя арката под света… Аханас спасява слънчевото семе…“