Читаем Град на стълби полностью

— Дрехите — бавно отвръща той — не бяха проблем. Нося ги. — Бърка в раницата и ѝ подава една.

Дрехата е от сива вълна. Платът е тъкан толкова плътно, че прилича на тюленова кожа. „Нищо чудно — мисли си Шара. — Колкаштаните не биха допуснали и най-нищожния шанс нещо да се види през дрехата.“

— Браво… Браво! — казва тя. — Искам ли да знам как си се сдобил с това?

Той свива рамене.

— Наложи се да поухажвам няколко полицаи. Което е поредното доказателство, че най-лесното решение е най-доброто. Те, изглежда, ме харесват. След Урав.

Шара опипва подгъва на дрехата, малките ѝ пръсти шарят по тъканта.

— Хайде, хайде… Трябва да… Чакай! — Платът при врата е твърд, не просто колосан, а сякаш е покрит със засъхнала боя или… — Чакай, това… Това кръв ли е?

— Мислиш ли, че съм имал време да ги пера?

Шара въздъхва.

— Е. Работата изисква жертви. Така… Хм. Да. Тук. — Напипва нещо твърдо в яката на дрехата, обръща яката и започва да дърпа вълнените нишки. В яката има тънко медно колие със символа на Колкан. Опипва останалата част от дрехата и открива твърди бучки при китките, глезените и на кръста — всички те са дребни бижута със стилизираната везна на Колкан.

Шара се засмива от сърце.

— О, да! Най-после! Точно както очаквах! Не са монети, но имат подобна маркировка. Това е истински пробив! И е толкова очевидно! Не знам как не се сетих. — Поглежда усмихната към Зигруд, очаква и той да е усмихнат, но той я гледа сериозно, напрегнато. — Какво има?

— Ами, чудя се… как да ти кажа нещо.

— Как да ми кажеш нещо? С прости думи и право в очите, надявам се.

Той търка брадичката си.

— Хубаво. Тъкачниците… онези, дето искаше да ги държа под око…

— Да?

— Отначало всичко изглеждаше нормално. Просто… Вълна, прежди, работници, килими. Скука.

— И?

— Днес обаче, и вчера, в две от тъкачниците… видях един човек. И на двете места.

Шара отпуска бавно ръце, без да пуска дрехата.

— Кого?

Зигруд разтърква брадичката си още по-силно.

— Вотров.

— Какво?!

— Знам.

Шара го гледа втренчено.

— Воханес Вотров е ходил в тъкачниците?

Зигруд кимва, примижал е.

— Да.

— Но… защо ще ходи там?

— Нямам представа. Но го видях. Воханес Вотров от плът и кръв. Е, не мина през централния вход, опита се да се вмъкне през задния, но аз го видях. Реших, че може би иска да купи тъкачниците, да натрие сол в раната на Уиклов, но не — проверих и тъкачниците все още са собственост изцяло на Уиклов и няма признаци някой да им е хвърлил око. Затова закъснях.

— И си… И си сигурен.

— Сигурен съм. Воханес Вотров. Ясно като бял ден. Но не изглеждаше никак добре между другото. Болнав някак. И определено не беше доволен от живота. Хрумна ми, че прилича на умиращ. Дори дрехите му не бяха обичайните. Облечен беше като някакъв монах.

Всичко това обърква Шара толкова силно, че тя напълно забравя за уличката.

— Казваш, че Воханес Вотров се държи като съучастник на Реставраторите?

Зигруд вдига ръце сякаш да се защити.

— Само ти казвам какво съм видял. Вотров се промъкна в едната фабрика на Уиклов, свърши си работата, после отиде в другата фабрика. Стори ми се, че хората там го познават. Ако трябва да гадая, тази му визита не ще да е първата.

— Тогава защо… Защо ще ни казва за тъкачниците, защо ще събужда подозренията ни към тях, щом самият той… прави каквото там прави?

Зигруд свива рамене.

— Изглеждаше болен. Мисля, че нещо не е наред с този човек, честно.

С тези си думи Зигруд потвърждава едно подозрение, което Шара таи от известно време — че Воханес Вотров не е на себе си. Действията му са прекалено необясними. Защо му е било да разкрива самоличността ѝ пред медиите? И защо сега, след като е получил от сейпурското правителство точно каквото е искал от него, защо не говори с нея, официалния представител на Сейпур в Баликов? И защо той, чийто живот е осакатен от колкаштанското възпитание, мълви стихове от Колкаштава в бездните на пиянски сън?

Единственият смислен отговор гласи, че Воханес е по-раздвоен, отколкото е подозирала. Може би достатъчно раздвоен, за да става въпрос за психическо заболяване, за човек, който не знае какво прави.

— Нищо не можем да направим по въпроса — казва накрая Шара. — Трябва да… трябва да продължим с нашите си дела.

— Добре — казва Зигруд. — Та какво казваше?

Шара полага усилия да се съсредоточи.

— Дрехите. В тях са пришити малки талисмани. Малки медальони, гривни и метални дреболийки със символа на Колкан — нещо като монетите, но по-засукано. Следователно тези дрехи, попаднат ли в съприкосновение с това място на уличката, предизвикват някакъв вид реакция, точно като монетите, които търкулнахме.

— Тоест…

— Тоест… — Шара сгъва дрехата на стегната топка, обръща се и я мята към тебеширената линия.

Само дето дрехата така и не я преминава.

Зигруд примигва.

Топката сива вълна е изчезнала.

— Добре — казва Шара. — Ако трябва да съм честна докрай, не бях сигурна, че ще се получи.

— Какво?…

— Чувствам се и някак виновна обаче… надявам се, че тази не е била единствената дреха, която си изкрънкал от полицаите…

— Какво стана, мамка му?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза