Читаем Град на стълби полностью

Не е виждала Зигруд повече от седмица. Това всъщност е добре — пратила го е да наблюдава тъкачниците на Уиклов. Самият Уиклов може да е изчезнал, но тъкачниците си стоят, а именно те са единият елемент от троицата на Реставраторите (останалите два са стоманата и откраднатото от Склада). Виня изрично я е предупредила да се въздържа от агентурна дейност, да, но да стоиш на улицата и да наблюдаваш сграда не е непременно част от тайна операция, нали така?

С други думи, засега Шара наблюдава и чака.

По-точно чака да се стъмни. Защото се надява тази нощ да свърши малко истинска работа.



Зигруд — клечи в уличката — вдига глава. Толкова е тъмно, че ако не знаеш кое око му липсва, няма да го различиш в мрака.

— Закъсня — казва той.

— Млъкни — сопва се Шара и подтичва към него. — Цяла вечер се опитвам да избягам. Тези заседания са като крадци — следят те, изчакват да си отклониш вниманието за миг и точно тогава ти скачат. — Спира, задъхана е. Зад Зигруд, напряко на уличката, има единична тебеширена линия, същата тебеширена линия, каквато Шара е начертала преди седмици, докато се е опитвала да проумее как е възможно човек да изчезне посред бял ден в сърцето на голям град. — Носиш ли ги?

Зигруд вдига една брезентова торба.

— Не беше евтино.

— Е, не съм и очаквала старите пари да са евтини. Дай да видя.

Сяда на паважа и преглежда съдържанието на торбата — три килограма монети, всичките от различен вид и с различен номинал. Но имат две общи неща — всички са много стари и всички са от Континента.

— Изглежда, сме покрили всички градове — казва Шара. — Таалваштан, Воортяштан, Колкаштан, Аханаштан, Ол… Чакай малко. Олвоштан?

Зигруд вдига рамене.

— Това е безценен артефакт! — възкликва тя.

— Помоли ме да намеря възможно повече различни монети. Не ме питай какво ми струва това…

Шара оглежда монетите.

— Така… Добре. Много различни маркировки, много различни значения… Въпросът е кое от значенията има значение?

Зигруд я стрелва с празен поглед.

— Какво?

— Нищо — казва Шара. — Има само един начин да разберем. — Обръща се и мята монетите отвъд тебеширената линия. Те падат със звън върху бетоновата настилка, подскачат, дрънчат и накрая падат сред боклуците.

Зигруд и Шара тръгват по уличката да ги огледат.

— Сребро, сребро — мърмори си Зигруд. — Сребро… А. Ето тук. Олово.

Шара протяга ръка, Зигруд слага монетата в шепата ѝ, после двамата продължават напред.

— Сребро, сребро, сребро… Сребро… Олово. Пак сребро… Две оловни…

Шара и Зигруд се срещат в тази уличка две нощи всяка седмица. Шара би искала да са три, но дневният ѝ ред не го позволява — има куп вечерни събития, приеми, вечери и прочие, които изискват присъствието на главния дипломат. Ала именно тази уличка и нейната невидима врата занимават мислите на Шара денем и нощем.

Как функционира тази уличка, според какво? Според календарните дати? Според часовете на денонощието? Според фазите на луната? Или зависи от какъв ъгъл се приближаваш? Но по думите на Зигруд първият изчезнал бил паднал през тези невидими врати, а вторият минал през тях, така че последното предположение е малко вероятно. Или трябва да има човек от другата страна на входа, за да ги пусне? Или действа само за мъже, но не и за жени? „Стига, това е нелепо.“

Проба и грешка, проба и грешка. Отхвърляш всички възможности, докато не остане само една.

Шара събира оловните монети. Шепата ѝ е вече пълна. Сяда на улицата да ги разгледа една по една.

— Е? — казва Зигруд.

Шара продължава да брои под нос.

— Е?

— Да! Да. Точно както си мислех — всички оловни монети са или юкоштански, или колкаштански, или олвоштански. Останалите са си останали сребърни.

Зигруд пали лулата си. Петносаните тухлени стени грейват в оранжево, грейва и окото му.

— Е, и?

— Е, и, каквото и да се случва в тази уличка, то се случва на определени предмети с определена маркировка. Реакция… като при химическите реакции. Необходимо е нещо специфично. Не заклинание, нито някакъв жест, а… не знам. Нещо, което изглежда по определен начин.

— Като пазач — казва Зигруд.

— Като какво?

— Като пазач, който варди портите на крепост. Носиш ли си значката? В правилните цветове? Правилното знаме ли развяваш? Ако не — няма да минеш.

— Да, сигурно би могло да се оприличи на унифор… — Шара млъква рязко. Извръща се бавно да погледне към уличката.

— Какво? — пита Зигруд.

— Униформа… Зигруд… кое е последното, изчезнало в тази уличка?

— Онзи, дето караше колата.

— Да. Но искам да мислиш за тази уличка като за портата на крепост. Тук има нещо невидимо, което действа като пазач, точно както каза ти…

— Проверява му униформата — казва Зигруд. — И?

— И се питам — Шара вдига глава към него, очилата ѝ лъщят на лунния светлик, — ще можеш ли да се сдобиеш с традиционните колкаштански дрехи, с които бяха облечени нападателите в къщата на Воханес.

Зигруд въздъхва.

— Ох, да му се не знае!…



Още една студена нощ, поредното опушено от тънки облаци небе, поредната бледа като старо петно луна. Зигруд излиза иззад ъгъла с тежка раница на гръб и Шара се изправя.

— Този път ти закъсня. Защо се забави толкова? Трудно ли намери дрехите?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза