Читаем Град на стълби полностью

От другата страна на вратата има голям празен двор. Стените са високи и затварят яркосиньото небе като в рамка. В центъра на двора има пресъхнал фонтан с четири малки пейки околовръст.

Шара тръгва бавно към пейките. Докосва и тях, сякаш да се увери, че наистина са там.

„Тук ли е присядал богът? — мисли си. — Дали прадядо ми е седнал до него, или е останал прав, надвиснал над Юков?“

Сяда бавно на една от пейките. Дървото изскърцва тихо.

„Наистина ли това е мястото, където е загинал Юков? Наистина ли съм го открила?“

Така изглежда. Струва ѝ се нереално, че го вижда с очите си, това място, уловено в капана на фрагмент от реалност, отдавна откъсната от истинския свят. И в същото време знае, че това е съвсем възможно. Периодът след Примигването е бил период на пълен хаос, фрагменти от реалности се появявали и изчезвали на случаен принцип…

Поглежда надясно. Ниска галерия обикаля двора, бели дървени колони поддържат тежки квадратни покриви.

В една от колоните има малка черна дупка. На височината на рамото ти, ако си седнал.

Ако си седнал и държиш, да речем, пистолет, насочен към нечия глава.

Шара отива при колоната, обзема я обезпокоителното усещане, че в дупката има нещо и то я наблюдава. Сякаш дупчицата ѝ казва: „Чаках те тук толкова дълго!“

— Зигруд — казва тя прегракнало. — Дай ми ножа си.

Той поставя в шепата ѝ дръжката на своя тежък черен нож. Шара си поема дъх и забива острието в дупката.

Чува се звън — ножът е опрял в нещо метално. Шара разширява дупката, стърже дървото с ножа да разхлаби хватката му около металния предмет.

Нещо малко и черно пада на земята. Шара се навежда да го вземе.

Парченце тъмен, почти черен метал, сплескано там, където е срещнало дървото на колоната, голямо колкото едра смокиня.

Шара го обръща насам-натам в шепата си, преценява тежестта му.

„Юков трябва да е мъртъв — мисли си. — Така трябва да е. Иначе това не би било тук.“

— Какво е това? — пита Зигруд.

— Това малко нещо — тихо казва Шара — е нещото, съборило боговете.



Продължават по дирята, която свръща и завива по широки и тесни улици, и накрая най-неочаквано свършва в центъра на нечия гостна.

— Къде са се дянали? — пита Зигруд. — Следите от стъпки свършват тук.

Шара коленичи да огледа пода, но не вижда нищо особено.

— Така и не разбрах как го правиш това с проследяването. Къде, казваш, свършват следите от стъпки?

Зигруд ѝ посочва едно място леко встрани от центъра на стаята.

— Друга остатъчна реалност, предполагам — казва Шара. — Силно ограничена и недоловима, освен ако не знаеш къде точно да я търсиш.

— И ти мислиш, че можем да се върнем през това място?

— Мисля, че нашата реалност — истинската реалност — не отказва преход никому. За разлика от тази. Въпросът е къде ще се озовем, ако минем оттук.

— Мисля, че ще е разумно този път аз да мина пръв — казва Зигруд. — Знаем, че враговете ни са някъде там и правят… нещо. Глупаво ще е да минеш първа. Съгласна ли си?

— Съгласна съм.

Зигруд пристъпва към посоченото място. Изчезва постепенно, първо краката му се стапят в нищото, после хълбоците и раменете, но всичко се случва толкова бързо, че Шара не знае дали да вярва на очите си.

Чака. После, за награда, главата и ръката на Зигруд се появяват от нищото.

Той ѝ махва да го последва, после слага пръст на устните си в знак да мълчи.

Шара мобилизира куража си и тръгва.

При предишното преминаване промените са били едва доловими, но този път промяната е рязка и пълна — белият град изчезва, заменен от синкаволилаво предутринно небе, оградено в рамката на скалисти планински възвишения. Ниски чворести дървета се издигат от песъчливата почва, свели клони обратно към земята.

— Е — казва Зигруд, — някаква идея къде сме?

Шара мисли трескаво.

— Не сме в Баликов, това поне е сигурно. Интересно… Изглежда, няма фиксирана географска връзка между Стария Баликов и истинския Баликов.

Зигруд прави нетърпелив жест, един вид „карай по същество“.

— Мисля… че сме близо до Юкоштан. — Шара се протяга, хваща една клонка и разглежда листата. — Така мисля. Този вид хвойна расте само около Юкоштан. Използвали са плодчетата ѝ да ароматизират местното вино.

— Значи… Значи ли това, че по някакъв начин Юкоштан е замесен в тази история?

— Нямам представа — казва тя. Обръща се да огледа мястото, през което са преминали. То носи дребни белези от Примигването — пясъкът е стопен, а повечето дървета са разкривени, мутирали сякаш, — но извън това по нищо не личи, че е място на остатъчна реалност.

Шара отчупва клонка от едно дърво наблизо, обелва ивица от кората — сърцевината е яркозелена, — после забожда клонката в земята.

— Да показва откъде сме влезли — обяснява на Зигруд. — Хайде, води.

Дирята минава през една долина, после се изкачва все по-нагоре по склоновете, стига до едно било и…

— Залегни — прошепва Зигруд. — Залегни! — Стисва я за раменете и я поваля на меката песъчлива почва.

Шара лежи неподвижно и се ослушва. И тогава ги чува — гласове, трясък на чукове.

Зигруд надниква през ниските храсти.

— Видяха ли ни? — шепне Шара.

Той клати глава.

— Не. Но това, което аз виждам, е много странно.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза