Град на стълби

От другата страна на вратата има голям празен двор. Стените са високи и затварят яркосиньото небе като в рамка. В центъра на двора има пресъхнал фонтан с четири малки пейки околовръст.

Шара тръгва бавно към пейките. Докосва и тях, сякаш да се увери, че наистина са там.

„Тук ли е присядал богът? — мисли си. — Дали прадядо ми е седнал до него, или е останал прав, надвиснал над Юков?“

Сяда бавно на една от пейките. Дървото изскърцва тихо.

„Наистина ли това е мястото, където е загинал Юков? Наистина ли съм го открила?“

Така изглежда. Струва ѝ се нереално, че го вижда с очите си, това място, уловено в капана на фрагмент от реалност, отдавна откъсната от истинския свят. И в същото време знае, че това е съвсем възможно. Периодът след Примигването е бил период на пълен хаос, фрагменти от реалности се появявали и изчезвали на случаен принцип…

Поглежда надясно. Ниска галерия обикаля двора, бели дървени колони поддържат тежки квадратни покриви.

В една от колоните има малка черна дупка. На височината на рамото ти, ако си седнал.

Ако си седнал и държиш, да речем, пистолет, насочен към нечия глава.

Шара отива при колоната, обзема я обезпокоителното усещане, че в дупката има нещо и то я наблюдава. Сякаш дупчицата ѝ казва: „Чаках те тук толкова дълго!“

— Зигруд — казва тя прегракнало. — Дай ми ножа си.

Той поставя в шепата ѝ дръжката на своя тежък черен нож. Шара си поема дъх и забива острието в дупката.

Чува се звън — ножът е опрял в нещо метално. Шара разширява дупката, стърже дървото с ножа да разхлаби хватката му около металния предмет.

Нещо малко и черно пада на земята. Шара се навежда да го вземе.

Парченце тъмен, почти черен метал, сплескано там, където е срещнало дървото на колоната, голямо колкото едра смокиня.

Шара го обръща насам-натам в шепата си, преценява тежестта му.

„Юков трябва да е мъртъв — мисли си. — Така трябва да е. Иначе това не би било тук.“

— Какво е това? — пита Зигруд.

— Това малко нещо — тихо казва Шара — е нещото, съборило боговете.

Продължават по дирята, която свръща и завива по широки и тесни улици, и накрая най-неочаквано свършва в центъра на нечия гостна.

— Къде са се дянали? — пита Зигруд. — Следите от стъпки свършват тук.

Шара коленичи да огледа пода, но не вижда нищо особено.

— Така и не разбрах как го правиш това с проследяването. Къде, казваш, свършват следите от стъпки?

Зигруд ѝ посочва едно място леко встрани от центъра на стаята.

— Друга остатъчна реалност, предполагам — казва Шара. — Силно ограничена и недоловима, освен ако не знаеш къде точно да я търсиш.

— И ти мислиш, че можем да се върнем през това място?

— Мисля, че нашата реалност — истинската реалност — не отказва преход никому. За разлика от тази. Въпросът е къде ще се озовем, ако минем оттук.

— Мисля, че ще е разумно този път аз да мина пръв — казва Зигруд. — Знаем, че враговете ни са някъде там и правят… нещо. Глупаво ще е да минеш първа. Съгласна ли си?

— Съгласна съм.

Зигруд пристъпва към посоченото място. Изчезва постепенно, първо краката му се стапят в нищото, после хълбоците и раменете, но всичко се случва толкова бързо, че Шара не знае дали да вярва на очите си.

Чака. После, за награда, главата и ръката на Зигруд се появяват от нищото.

Той ѝ махва да го последва, после слага пръст на устните си в знак да мълчи.

Шара мобилизира куража си и тръгва.

При предишното преминаване промените са били едва доловими, но този път промяната е рязка и пълна — белият град изчезва, заменен от синкаволилаво предутринно небе, оградено в рамката на скалисти планински възвишения. Ниски чворести дървета се издигат от песъчливата почва, свели клони обратно към земята.

— Е — казва Зигруд, — някаква идея къде сме?

Шара мисли трескаво.

— Не сме в Баликов, това поне е сигурно. Интересно… Изглежда, няма фиксирана географска връзка между Стария Баликов и истинския Баликов.

Зигруд прави нетърпелив жест, един вид „карай по същество“.

— Мисля… че сме близо до Юкоштан. — Шара се протяга, хваща една клонка и разглежда листата. — Така мисля. Този вид хвойна расте само около Юкоштан. Използвали са плодчетата ѝ да ароматизират местното вино.

— Значи… Значи ли това, че по някакъв начин Юкоштан е замесен в тази история?

— Нямам представа — казва тя. Обръща се да огледа мястото, през което са преминали. То носи дребни белези от Примигването — пясъкът е стопен, а повечето дървета са разкривени, мутирали сякаш, — но извън това по нищо не личи, че е място на остатъчна реалност.

Шара отчупва клонка от едно дърво наблизо, обелва ивица от кората — сърцевината е яркозелена, — после забожда клонката в земята.

— Да показва откъде сме влезли — обяснява на Зигруд. — Хайде, води.

Дирята минава през една долина, после се изкачва все по-нагоре по склоновете, стига до едно било и…

— Залегни — прошепва Зигруд. — Залегни! — Стисва я за раменете и я поваля на меката песъчлива почва.

Шара лежи неподвижно и се ослушва. И тогава ги чува — гласове, трясък на чукове.

Зигруд надниква през ниските храсти.

— Видяха ли ни? — шепне Шара.

Той клати глава.

— Не. Но това, което аз виждам, е много странно.