Читаем Град на стълби полностью

Но това все още не отговаря на въпроса какво ще прави Шара. „Един оперативен агент се грижи лично за своите източници — казва си тя. — И макар че Воханес не е точно източник, поне със сигурност е мой.“ Ала дълбоко в себе си се противи на мисълта, че друг представител на министерството ще се разправи с Во. Повечето метежници и вражески агенти изчезват безследно и завършват дните си в ужасни мъки.

„Ако се налага някой да издърпа Во от ръба на пропастта — мисли си тя, — това трябва да съм аз.“

— Питри, донеси ми палтото, моля те, и бутилка чай — казва Шара. — И ако не се върна до два часа, кажи на Малагеш веднага щом се появи тук да щурмува с хората си имението на Вотров. С този човек става нещо адски странно.

Питри излиза да изпълни заръките ѝ, а Шара прочита за пореден път писмото. „Когато играя с Во, никога не знам каква точно е играта.“

Но може би този път ще разбере.



Разходката се отразява добре на главата ѝ — пищящите ръгащи се въпроси постепенно избледняват, изтикани от чудатия пейзаж на Баликов, виещите се стълби и лъкатушните улички, и скоро Шара се чувства като обикновен човек, излязъл на разходка покрай реката.

„Не е за вярване — мисли си тя. — Зад този порутен град се крие легендарен рай и е достатъчно да драснеш с нокът по реалността, за да го намериш.“

Чайки и патици се съревновават за коричка хляб.

„Но каквито и чудеса да са създали Божествата — напомня си тя, — изглежда, и те са били роби на Континента, почти толкова зависими от него, колкото и Сейпур.“

Група бездомници си пържат риба в импровизирани тигани на брега на реката. Един от тях, очевидно пиян, твърди, че всичките му риби са парчета от Урав, останалите му викат да седне.

Шара изведнъж решава, че когато тази история с Уиклов и Вотров приключи — а как ще се развият нещата може само да гадае, — ще напусне министерството, ще се върне в Стария Баликов и ще продължи делото на Ефрем. Преди два месеца би сметнала идеята да напусне за пълна лудост, но сега по всичко личи, че леля ѝ смята да държи кормилото на властта до живот, а при тези обстоятелства Галадеш и неговите институции никога няма да приемат Шара с отворени обятия. Освен това последните открития са подновили интереса ѝ към миналото на Континента. Цялата ѝ кариера в министерството бледнее пред няколкото часа, които е прекарала в Стария Баликов, той е като глътка чист планински въздух след дълъг престой в задимено помещение.

А и тайничко Шара няма търпение да пробва други чудеса. Какви ли други чудеса са активни в Стария Баликов? Дали там можеш да минаваш през стени, да призовеш храна от небето и земята, или даже да летиш, или…

Или даже…

Шара забавя крачка и спира.

Три чайки се дърлят в небето за обелка от картоф.

— Да летиш — казва тя тихо.

Сеща се за един от предметите в списъка на Неспоменавания склад:

Килимчето на Колкан: малък килим, който КАТЕГОРИЧНО притежава способността да лети. МНОГО труден за управление. Според архивите Колкан е благословил всяка нишка на килимчето с чудото на полета, така че на теория всяка нишка може да издигне във въздуха няколко тона товар.

Летящо килимче, всяка негова нишка — благословена.

Тъкачници, където е лесно да разплетат килимчето.

И малка армада метални кораби сред хълмовете, далече от океана.

Момчето в полицейския арест, което шепне: „Не можем да летим във въздуха с дървени лодки.“

Може би изобщо няма да им трябва океан.

— О — прошепва Шара. — Да му се не види!



Чул звънтежа, Зигруд надига глава. Насочва вниманието си от пътищата, водещи към долината, към шестте кораба в ниското. Работниците вдигат платната, монтират някакви неща при левия и десния борд на корабите. Самите платна са странни — Зигруд е виждал много платна, но тези, изглежда, са предвидени за ветрове с брутална сила. Колкото до още по-странните неща, които стърчат от бордовете, такива неща Зигруд вижда за пръв път. Те са дълги, широки и тънки, съставени са от множество подвижни елементи. Приличат на рибешки перки… Всъщност, колкото и да е невероятно, приличат най-вече на…

— Криле — прошепва той.

Гледа как работниците подготвят корабите.

„Кротувай — казала му е Шара, — освен ако те не направят нещо.“

Това определено се брои за нещо.

Той плъзва ръка да провери дали ножът му е на място в канията, после запълзява по склона.



Новият мост Солда е плетеница от скелета и подпори. Сейпурски инженери със сейпурски кранове полагат гигантски бетонни основи в студената вода. Континентали зяпат от бреговете и покривите на къщите, неохотно впечатлени от тази демонстрация на сила.

Мислите на Шара все още се гърчат трескаво около последния извод, до който е стигнала: „Можеш да построиш корабите навсякъде, да ги закотвиш навсякъде, защото никой, абсолютно никой не би очаквал нападение от въздуха.“

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза