Читаем Град на стълби полностью

Той обръща ръката си — в шепата му играят пламъчета, макар свещ да няма.

— Старите чудеса още живеят в мен. — Той стисва невидимите пламъци в шепа и светлината угасва. — Беше изпитание на духа. Точно затова тръгнахме към манастира на Ковашта — да си изпитаме силите. Всички други умряха по време на нашето поклонничество. Всички мъже, много по-големи от мен. По-опитни. По-силни. Умряха от глад или от студ, или се разболяха и болестта ги отнесе. Само аз продължих упорито напред. Само аз се оказах достоен. Само аз си пробих път през вятъра и снега, само аз открих в планинските недра Ковашта, последния манастир, забравения дом на нашия Татко Колкан, където е сънувал своите свещени закони и е въвел ред в света. Прекарах там почти три десетилетия от живота си, сам сред онези стени, хранех се колкото да не умра, пиех разтопен сняг… и четях. Научих много неща. — Посяга с показалеца си и докосва нещо — сякаш в касата на отворената врата има стъкло и той прокарва пръст надолу по средата му, пръст, който е побелял и леко сплескан при върха от съприкосновение с твърда повърхност. — Камбанката на пеперудата. Едно от най-старите чудеса на Колкан. Първоначално го използвали да подтикнат грешници към изповед. Работата е там, че тази бариера не пропуска въздух, а всички ние сме най-склонни да признаем истината, когато сме на прага на смъртта… Но не бойте се. Не това е вашата участ. — Поглежда Шара. — Вие се провалихте, между другото. Вашият народ.

Шара мълчи.

— Разбираш ли?

— Не — казва Шара. — Не знам какво имаш предвид.

— Естествено. Примитивно същество като теб… Защото там, в манастира, аз намерих него. — Бърка под дрехата си и вади медальон, закачен на връв около врата му. Медальонът представлява везната на Колкан. — Медитирах години наред и не чувах нищо. И накрая един ден реших да медитирам, докато не умра, докато не чуя шепота му, защото смъртта е за предпочитане пред горчивото мълчание… Едва не умрях от глад. А може и да съм умрял. Ала после го чух как шепти в Баликов. Чух Татко Колкан! Той изобщо не е умирал! Изобщо не се е махал от този свят! Изобщо не е бил… докоснат от вашия кадж! — Последната дума прозвучава като животинско ръмжене и Шара зърва за миг зъбите му, жълтеникавокафяви.

— Получих видение. Видение, че съществува част от Баликов — истинския Баликов, Свещения град, — останала недокосната от вашето влияние! Град скрит от вас и от всички! И тогава разбрах, че все още има надежда за моя народ. Че има светлина сред бурята, спасение за светите и послушните. Можех да се върна и да освободя всинца ни от робството. Просто трябваше да стигна до него, да го намеря и да го освободя… Нашият баща. Нашият изгубен баща.

— Точно като в детството ни — казва Воханес. — Все тичаше при татко…

Блажената радост на Волка угасва.

— Млъкни! — зъби се той. — Млъкни! Затвори си мръсната предателска уста!

Воханес мълчи.

Волка го гледа и трепери.

— Твоята… твоята опетнена уста! Какво е докосвала устата ти, мръсно пале такова? Каква плът е докосвала? Женска? Мъжка? Детска?

Воханес завърта очи.

— Каква проява на лош вкус.

— Ти знаеше, че си сбъркан — казва Волка. — Винаги си бил сбъркан, Во. Винаги е имало нещо сбъркано в теб, някакво несъвършенство, което трябваше да бъде изтръгнато овреме.

Воханес подсмърква отегчено и си изтрива носа.

— Какво ще изтъкнеш в своя защита?

— Не знаех, че имам нужда от оправдания — казва Воханес.

— Татко беше съгласен с мен. Това знаеше ли го? Веднъж ми каза, че му се иска ти и майка да сте умрели при раждането ти! Това би му спестило грижите за жена със слабо сърце и син със слаба воля.

Воханес го гледа безразлично, после казва:

— Това разкритие изобщо не ме изненадва. Татко беше толкова мил човек.

— Петниш името на татко само за да подсилиш омразата ми към себе си, сякаш е възможно да те мразя повече.

— Пикал съм на името на татко — тросва се Воханес, — на името на Вотров и на името на Колкан! Радвам се, че каджът не го е убил, защото сега, когато сейпурите го заколят като другите богове, ще мога да клекна на брадичката му и да му се изсера в устата!

Волка го зяпа, останал без думи.

— Няма да ти се удаде тази възможност — прошепва след миг. — Ще ви оставя живи, теб и нея, за да ви осъди лично Колкан според собствените си закони. Ти дори това не знаеш, нали? Той е тук, в Баликов, и претегля греховете на града. Наблюдава те. Чака. Знае какво си направил. Аз ще издигна Престола на света от неговата гробница. И когато Колкан се появи, ти ще познаеш болката, братле.

Междувременно Шара е стигнала до извода, че тази гола, празна стая определено ѝ е позната — спомня си как мховостът ѝ се беше изсмял, как тя бе метнала свещта към гърдите му, спомня си пръстените стъпала, които се спускат надолу…

„Знам точно къде се намираме — мисли си тя, — знам и къде е Колкан.“

— Той е долу, нали, в Престола на света? — казва на глас.

Волка я поглежда, сякаш му е зашлевила шамар.

Воханес смръщва вежди.

— Тук, в това отвратително старо място?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза