Град на стълби

Той обръща ръката си — в шепата му играят пламъчета, макар свещ да няма.

— Старите чудеса още живеят в мен. — Той стисва невидимите пламъци в шепа и светлината угасва. — Беше изпитание на духа. Точно затова тръгнахме към манастира на Ковашта — да си изпитаме силите. Всички други умряха по време на нашето поклонничество. Всички мъже, много по-големи от мен. По-опитни. По-силни. Умряха от глад или от студ, или се разболяха и болестта ги отнесе. Само аз продължих упорито напред. Само аз се оказах достоен. Само аз си пробих път през вятъра и снега, само аз открих в планинските недра Ковашта, последния манастир, забравения дом на нашия Татко Колкан, където е сънувал своите свещени закони и е въвел ред в света. Прекарах там почти три десетилетия от живота си, сам сред онези стени, хранех се колкото да не умра, пиех разтопен сняг… и четях. Научих много неща. — Посяга с показалеца си и докосва нещо — сякаш в касата на отворената врата има стъкло и той прокарва пръст надолу по средата му, пръст, който е побелял и леко сплескан при върха от съприкосновение с твърда повърхност. — Камбанката на пеперудата. Едно от най-старите чудеса на Колкан. Първоначално го използвали да подтикнат грешници към изповед. Работата е там, че тази бариера не пропуска въздух, а всички ние сме най-склонни да признаем истината, когато сме на прага на смъртта… Но не бойте се. Не това е вашата участ. — Поглежда Шара. — Вие се провалихте, между другото. Вашият народ.

Шара мълчи.

— Разбираш ли?

— Не — казва Шара. — Не знам какво имаш предвид.

— Естествено. Примитивно същество като теб… Защото там, в манастира, аз намерих него. — Бърка под дрехата си и вади медальон, закачен на връв около врата му. Медальонът представлява везната на Колкан. — Медитирах години наред и не чувах нищо. И накрая един ден реших да медитирам, докато не умра, докато не чуя шепота му, защото смъртта е за предпочитане пред горчивото мълчание… Едва не умрях от глад. А може и да съм умрял. Ала после го чух как шепти в Баликов. Чух Татко Колкан! Той изобщо не е умирал! Изобщо не се е махал от този свят! Изобщо не е бил… докоснат от вашия кадж! — Последната дума прозвучава като животинско ръмжене и Шара зърва за миг зъбите му, жълтеникавокафяви.

— Получих видение. Видение, че съществува част от Баликов — истинския Баликов, Свещения град, — останала недокосната от вашето влияние! Град скрит от вас и от всички! И тогава разбрах, че все още има надежда за моя народ. Че има светлина сред бурята, спасение за светите и послушните. Можех да се върна и да освободя всинца ни от робството. Просто трябваше да стигна до него, да го намеря и да го освободя… Нашият баща. Нашият изгубен баща.

— Точно като в детството ни — казва Воханес. — Все тичаше при татко…

Блажената радост на Волка угасва.

— Млъкни! — зъби се той. — Млъкни! Затвори си мръсната предателска уста!

Воханес мълчи.

Волка го гледа и трепери.

— Твоята… твоята опетнена уста! Какво е докосвала устата ти, мръсно пале такова? Каква плът е докосвала? Женска? Мъжка? Детска?

Воханес завърта очи.

— Каква проява на лош вкус.

— Ти знаеше, че си сбъркан — казва Волка. — Винаги си бил сбъркан, Во. Винаги е имало нещо сбъркано в теб, някакво несъвършенство, което трябваше да бъде изтръгнато овреме.

Воханес подсмърква отегчено и си изтрива носа.

— Какво ще изтъкнеш в своя защита?

— Не знаех, че имам нужда от оправдания — казва Воханес.

— Татко беше съгласен с мен. Това знаеше ли го? Веднъж ми каза, че му се иска ти и майка да сте умрели при раждането ти! Това би му спестило грижите за жена със слабо сърце и син със слаба воля.

Воханес го гледа безразлично, после казва:

— Това разкритие изобщо не ме изненадва. Татко беше толкова мил човек.

— Петниш името на татко само за да подсилиш омразата ми към себе си, сякаш е възможно да те мразя повече.

— Пикал съм на името на татко — тросва се Воханес, — на името на Вотров и на името на Колкан! Радвам се, че каджът не го е убил, защото сега, когато сейпурите го заколят като другите богове, ще мога да клекна на брадичката му и да му се изсера в устата!

Волка го зяпа, останал без думи.

— Няма да ти се удаде тази възможност — прошепва след миг. — Ще ви оставя живи, теб и нея, за да ви осъди лично Колкан според собствените си закони. Ти дори това не знаеш, нали? Той е тук, в Баликов, и претегля греховете на града. Наблюдава те. Чака. Знае какво си направил. Аз ще издигна Престола на света от неговата гробница. И когато Колкан се появи, ти ще познаеш болката, братле.

Междувременно Шара е стигнала до извода, че тази гола, празна стая определено ѝ е позната — спомня си как мховостът ѝ се беше изсмял, как тя бе метнала свещта към гърдите му, спомня си пръстените стъпала, които се спускат надолу…

„Знам точно къде се намираме — мисли си тя, — знам и къде е Колкан.“

— Той е долу, нали, в Престола на света? — казва на глас.

Волка я поглежда, сякаш му е зашлевила шамар.

Воханес смръщва вежди.

— Тук, в това отвратително старо място?