Читаем Град на стълби полностью

Мивск спира пред св. Тошкей. Висок мъж с колкаштанска дреха се е навел над дулото на оръдието и наднича през отвора в палубата към корабите „Узина“ и „Укма“, десния фланг на малката им армада.

Капитан Мивск го гледа смутено.

— Кой?… Кой?…

— Никога не бях плавал на въздушен кораб — отбелязва мъжът. — Плавал съм на много неща, но не и на въздушен кораб.

Мивск иска да го попита защо не си е сложил очилата, защо не е с униформа, защо не се е обезопасил с въже, но всички тези въпроси са абсурдни, защото Мивск знае, че в екипажа му няма толкова едър човек… нали така?

Мъжът се обръща към Мивск; под качулката мътно проблясва само едно око.

— Като обикновен кораб ли плава? — пита той.

— Ами… — Мивск поглежда зад себе си, чуди се как да реагира на тази странна ситуация. — Защо не си на палубата, моряко? Защо не си вързан за мачтата? Така може да паднеш от…

— А оръдията? Стават ли за въздушен бой?

— Аз… Защо?

— Така си и мислех. Да. Да, струва ми се. — Мъжът килва глава и разсъждава на глас: — Шест оръдия на борда и още пет кораба в армадата… По един изстрел на кораб… Не би трябвало да е проблем. — Той кимва. — Благодарско. Това е безценна информация.

Мълниеносно движение, почти недоловимо за погледа, и капитан Мивск изведнъж се сдобива с чувството, че е глътнал голяма буца лед.

Поглежда надолу и вижда дръжката на много голям нож да стърчи между ребрата му. Корабът под него се завърта.

— Добре е капитанът да умре — казва мъжът, — преди да е видял смъртта на екипажа си. Иди си тихо и с благодарност.

Последното, което вижда Мивск, е как гигантът е застанал зад св. Тошкей и прицелва оръдието в кораба „Узина“.



Водят ги по познат маршрут, познат на Шара — по тесните празни коридори към стаята на мховоста — кръгът от сол още си е на пода, — и оттам към тунела, спускащ се към Престола на света, който междувременно е напълно възстановен.

— Сринахте тунела, но ние лесно го възстановихме — казва Волка. — Едва ли ще се сетиш с помощта на кое чудо го направих.

Не ѝ е хрумвало, че тунелът е изкопан с магически средства, но сега отговорът ѝ се струва очевиден.

— Свещта на Овски — казва тя.

Лицето на Волка се изопва, той махва с ръка и ги повежда по тунела, като крепи в шепа своя невидим пламък. Воханес се изкисква.

„Още не е освободил Колкан — мисли си Шара. — Може би Малагеш… Може би тя ще успее да…“ Всъщност, дава си сметка, в момента Малагеш сигурно щурмува имението Вотров. Или това, или укрепява посолството. Нито едното, нито другото може да им е от полза. А Зигруд е далеч оттук, близо до Юкоштан. С други думи, сами са.

Тунелът сякаш няма край. Шара си представя как Колкан ги чака в края му, глиненият човек, седнал в дъното на пещера, с очи сиви и празни.

— Съжалявам, Во — прошепва тя в мрака.

— Няма за какво да съжаляваш — казва той. — Срам ме, че се наложи да се запознаеш с това лай…

— Тихо — прекъсва го един от пазачите им и го удря в бъбреците. Воханес изскимтява и продължава с мъка напред.

Стигат до Престола на света и Воханес ахва сащисано:

— Да му се…

На Шара ѝ се иска да изпита силното вълнение, което е изпитала първия път, но сега храмът ѝ се струва тъмен и разкривен, пълен с черни кьошета и шепот.

Двайсетина и повече Реставратори с колкаштански одежди стоят в атриума на Колкан пред празния прозорец. До прозореца има стълба.

„Това се случва наистина.“

Волка тръгва по стълбището, което води нагоре към камбанарията на Престола. Вдига ръце — дланите му светят с оранжева светлина.

— Нека първо върнем храма към прежното му великолепие — казва той. Сочи към Шара и Воханес, мърмори си нещо под нос. Чува се неприятен звук, все едно плъзгаш пръсти по стъкло. Ръцете на Шара още са вързани, но тя опипва предпазливо с палеца на крака си и среща невидима стена. „Камбаната на пеперудата, задействал я е отново.“

— Гледайте да не дишате много — казва с усмивка Волка. — Тази е значително по-малка.

Ухилен като самодоволно момченце, той изкачва стъпалата към камбанарията и изчезва от погледа им.

— Явно е успял да възстанови и камбанарията — казва Шара.

— Тихо — сгълчава я един от Реставраторите.

— Само преди няколко дни беше пълна с пръст.

— Тихо!

— И какво ще направиш, ще ни удариш през бариерата? — казва Воханес.

Реставраторът пристъпва заплашително към тях, после спира, сякаш внезапно се е сетил, че има друга, по-важна работа.

— Трябваше да се сетя, че ще стане така — казва Шара. — Трябваше да се сетя.

— Шара, млъкни — прошепва Воханес. — Слушай, ти… Имаш някакъв скрит коз, нали? Както винаги?

— Ами… не. Всъщност нямам.

— Но нали мобилизирате войската? Те ще забележат, че липсваш… нали?

— Може и да забележат, но със сигурност няма да ме търсят тук.

— Добре, но… Шара, моля те. Моля те, измисли нещо! — изсъсква той. — Трябва да измислиш нещо! Трябва, защото аз определено няма да измисля нищо. Нямам представа какво се случва! Затова, моля те… нещичко?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза