Читаем Град на стълби полностью

Изглежда нелогично, но това разкритие я ужасява повече от мисълта за възкресението на Божество. „По шест оръдия на кораб — пресмята трескаво тя. — Общо трийсет и шест оръдия. Само за един ден могат да съсипят инфраструктурата ни и да осакатят бойния ни флот за месеци, дори за години напред. Ще се сражаваме с вързани зад гърба ръце.“

— Това е добро дело, между другото — казва Волка. — Праведно. Светът е нашето изпитание, нашата топилна пещ. И с всяко изгаряне пещта ни оформя. Ще познаете болката. И двамата ще я познаете. Така трябва. И когато плътта ви изгори, когато се отървете от греховете си, някаква част от вас, някое парченце кост може и да оцелее и да бъде спасено, да се окаже достойно за него. — Поема си въздух. — О, ще се изправите пред взора му, и двамата. И колко доволен ще бъде той от мене, че съм му довел не просто един от най-чудовищните предатели на старите нрави, а и дете от плътта на онзи, що уби боговете.

Волка отстъпва настрани. Двама едри мъже в колкаштански дрехи застават на входа. С тихо изпукване Камбаната на пеперудата се изключва. Двамата мъже пристъпват към Шара и Воханес, повалят ги грубо на пода и връзват ръцете им. Шара все още е твърде замаяна, за да се съпротивлява, а Воханес видимо щади нараняванията си.

— А, Волка? — казва Шара, докато я изправят на крака. — Относно коментарите във връзка с външността ми… Ти нали знаеш, че оригиналните континентали са били почти толкова тъмни на цвят като сейпурите? Днешните са по-светли заради промяната в климата, защото нямате толкова слънце като преди. И макар че си в правото си да изпитваш възхищение към светлия цвят, той не е, как да се изразя, божествена характеристика. Но щеше да знаеш това, ако беше чел и други божествени текстове освен тези на Колкан. Той е предпочитал да не споменава за плътта, още по-малко за цвета на кожата.

Волка се опитва да наподоби царствена стойка. После прошепва:

— Лукчетата говорят само лъжи.

И си тръгва.



Капитан Мивск Ашковски от кораба „Морнвиева“ се взира през зелените лещи на очилата си към дивия хаос на зората. Облаци са се лепнали за хоризонта като вестникарски заглавия. Някъде под тях — на няколко мили може би, Мивск не е сигурен — се намира сивкавият масив на Континента.

Мивск бърка в джоба на куртката си, вади часовник и прави няколко бързи сметки.

— Два часа! — реве той да надвика силния вятър. — Два часа до брега!

Екипажът надава победоносни викове. Всички са облечени с дебели термокостюми, всички носят специални очила и маски, всички са вързани за палубата на „Морнвиева“ с дебели въжета. Якоби вече е станал жертва на силен повей откъм десния борд — вятърът го е съборил през парапета. Другарите му са успели да го изтеглят, разбира се — морав, ругаещ и плюещ.

„Два часа“ — мисли си Мивск. След два часа ще разбере на какво е способен корабът „Морнвиева“ с двайсет и тримата си души екипаж, шестте оръдия и тристате полета. Дотук се е убедил, че може да лети много бързо и много високо над земята. А дори не е бил докрай сигурен, че ще излети, защото не всички опити с Килимчето на Колкан са били успешни. При първия си опит са използвали само една нишка от килимчето и когато жрецът на Волка е прочел активиращото заклинание, нишката се е издигнала толкова бързо, че свещеникът не е успял да отскочи и тя му е отрязала половината лице.

„Вълшебствата — е отбелязал Волка — изискват неотклонно внимание.“ Минали са месеци, докато проектират конструкция, която да стабилизира влакната — в случая на „Морнвиева“ нишките са пет и всяка издига по осемстотин тона, — и още толкова месеци да се сдобият със стоманата, необходима за изграждане на конструкциите. И през цялото това време Мивск — макар да се има за силно вярващ — така и не е повярвал докрай, че ще се получи.

Но ето ги тук, по-високо и от най-високата сграда в Аханаштан, летят устремно във въздуха с платна като мечове и огромни криле.

„Не забравяй — напомня си той, — че имаш задача. Задача и дълг. Не летим в небето за твоята слава, Мивск Ашковски, нито твоята, нито на екипажа, а за славата на Татко Колкан.“ Тайничко Мивск няма търпение да види как ще реагира Колкан на унищожението, което оръдията ще посеят сред онези нещастници сейпурите. Като никога сейпурите нямат шанс. Мисълта как великите, чудовищно големи корабостроителници на Галадеш избухват в пламъци… Тази мисъл кара сърцето му да пее.

Мивск се спуска в трюма за седми или осми път да нагледа оръдията. Никой континентал не е притежавал подобна огнева мощ и гледката на големите тежки оръдия, по-дълги и по-дебели от ръката на Мивск, го изпълва с чувство за могъщество, каквото не е изпитвал никога. И всичко е механизирано — достатъчно е да дръпнеш една ръчка и оръдието стреля.

Мивск проверява трите оръдия отляво — св. Киври, св. Ошко, св. Василий, всичките изглеждат чудесно. После и тези отдясно — св. Шовска, св. Говрос, св…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза