Читаем Град на стълби полностью

— Не, не. Долу, под земята, където е скрит истинският Престол, на метри под нас. — Затваря очи. Изпаренията на хлороформа още замъгляват ума ѝ, но въпреки това една мисъл изплува на повърхността. — А Божествата са обичали да използват стъкло за съхраняване на информация… Аханас криела затворници в стъклото на прозорец, държала и малко ваканционно място в една стъклена сфера. Юков съхранил тялото на свети Киври в стъклено мънисто. А когато бях долу, в Престола на света, очаквах да видя прочутото цветно стъкло, за което разказват легендите… но всички прозорци бяха счупени. Всички освен прозореца в атриума на Колкан. Тогава ми се стори странно, че стъклото на прозореца е цяло и непокътнато, но прозрачно, без рисунък.

Отваря очи.

— Там са го затворили другите богове, нали? Там е прекарал като затворник последните триста години. Жив бог, окован в стъклото на прозорец.



— Не разбирам напълно какво става — казва с весела усмивка Воханес, — но определено е забавно, нали, Волка?

— Как смяташ да го освободиш? — пита Шара.

Волка я гледа с гняв, диша толкова тежко, че въздухът свири в ноздрите му.

— Освен — казва Шара — ако не е простичко заклинание за освобождаване… което би знаел всеки жрец.

— Не всеки жрец — казва дрезгаво Волка.

— Значи е нещо доста по-силно. Да речем… — бавно казва Шара. — Да речем, нещо останало в Ковашта? От някой монах? Нещо, което си намерил в подземията на манастира?

Волка ръмжи, сякаш са го ударили между очите.

— Още ли си толкова сигурен, братко — пита Воханес, — че тя е по-низша от теб?

— А Уиклов? — пита Шара. — Той ще участва ли? Ти му дърпаш конците, нали? Ти си затворил мховоста тук и си го държал като куче пазач.

— Онова, дето се случи с Уиклов, ще изглежда като благословия в сравнение с това, което чака теб — казва троснато Волка. — Уиклов беше… Той беше вярващ. Истински колкаштан. Но след като те отведе до Престола на света и ти разбра как съм намерил Склада с откраднатите предмети… това не можех да му го простя.

— Какво му направи? — пита Шара.

Волка вдига рамене.

— Рано или късно трябваше да установя дали Камбаната на пеперудата наистина работи. Никога не я бях виждал в действие. Уиклов… сметнах, че Уиклов е подходящ обект. Напомних си, че всички ние сме просто инструменти в ръцете на Божествата. Не ми пречеше, че преследваш Уиклов. Ти очевидно нямаше представа, че аз изобщо съществувам, защото бях започнал да градя плановете си години преди ти да се появиш.

— Но все пак те стреснах, нали? — казва Шара. — Когато се появих, си решил, че е добре да побързаш. Точно затова си организирал нападението над къщата на Воханес — за да го принудиш да ти даде нужното.

— Появата на правнучката на каджа би стреснала всеки истински континентал — казва Волка. — А и аз знаех коя си в действителност. — Зъбите му се видяха отново, кафяви като старо дърво. — С часове и дни се бях взирал в портрети на каджа, мислех за него, мразех го, мечтаех си да съм бил там, за да изтръгна живота му, да спра историята, преди да ни е довела дотук… И още щом те видях — щом видях очите ти, носа ти, брадичката, — видях как миналото оживява. Разбрах, че си от неговата кръв. След това беше лесно да открия коя си и още по-лесно да го съобщя на сънародниците си.

— Чакай… Значи ти си провалил прикритието ми? — Шара поглежда Воханес, който мести поглед между двамата, очевидно изпуснал нишката на разговора.

— Само че те не се разбунтуваха срещу теб, не те обесиха на площада, както очаквах — казва Волка. — Ръкопляскаха ти, задето уби Урав, едно от свещените деца на Колкан. Наистина не мога да реша дали имаш талант за това, или се радваш на невиждан късмет. Като днес например. Наистина ли ни проследи до истинското имение Вотров, или просто случайно попадна на него?

— О — казва Шара. — Бил си в къщата, нали? Когато двамата със Зигруд се прехвърлихме в Стария Баликов. Видял си ни.

— Ако нещата бяха минали по план, сега изобщо нямаше да изпълнявам този ритуал — казва Волка. — Но твоята намеса за пореден път ни принуждава да бързаме. Ти отиде в истинския Баликов. Видя корабите. Затова, уви, новата ера ще трябва да започне днес.

— Ще разрушиш града с бойните си кораби, така ли? — пита Шара. — И защо изобщо са ти нужни летящи кораби, щом ще освобождаваш Божество? Не може ли Колкан просто да ни посочи с пръст и да ни вкамени?

— Защо да се занимаваме с града? — казва Волка. — Разделяй и владей, това е много по-разумен подход. Сейпур разчита на морето, силата му е в корабите. Нашите въздушни кораби ще отлетят право към Сейпур и ще засипят със снаряди пристанищата и корабостроителниците му още преди вашата богохулна нация да е разбрала какво става. Надявахме се да построим още кораби, но и шест ще са достатъчни. При цялата си военна мощ Сейпур не очаква нападение от въздуха. Ще ги засипем с огън от облаците. Ще сеем разрушение от небето като ангели. Ще кастрираме грешната ви страна, както тя заслужава.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза