Читаем Град на стълби полностью

Шара мисли трескаво, но истината е, че няма представа как да излязат от Камбаната на пеперудата, чудо, за чието съществуване дори не е подозирала. А дори да излязат, какво могат да направят? Ранен накуцващ мъж и замаяна от хлороформ четирийсет и пет килограмова жена срещу двайсет и пет Реставратори? „Бих могла да си отворя път навън с взрив от Свещта на Овски… стига да знаех заклинанието. Но не го знам. Знам, че съществува, а това не е същото.“ Ако само имаше някакъв друг начин да се скрият или да използват подземен тунел, или…

… или да изчезнат.

— Шкафът на Парнези — тихо казва тя.

— Какво? — шепне Воханес.

— Шкафът на Парнези. С негова помощ ме отвлече брат ти. Слага хората в невидим въздушен джоб, който е скрит както от смъртно око, така и от Божествено. — „Защото е направен от Юков — спомня си тя, — за един от неговите жреци, който искал да се среща тайно с любимата си в женски манастир на Колкан. Би ни свършил работа идеално в момента.“

— Значи дори ако Колкан се появи тук лично…

— Ще сме скрити. На сигурно място.

— Страхотно! Ами… Ами, действай тогава!

— Не мога, защото ръцете ми са вързани — прошепва Шара. — Знам наизуст нужния стих от Юкоштава, но има и един жест, който го съпровожда.

— Мамка му — казва Воханес. Вдига глава да погледне към Реставраторите. — Добре. Дай да се преместим малко…

Завъртат се бавно и застават с гръб един към друг. Воханес се опитва да развърже възела около китките ѝ.

— Не знам дали ще стане — казва тихо Шара. — Възлите са стегнати здраво.

Един от Реставраторите се изсмива.

— Пипате се, а? Перверзник такъв!

— Май за пръв път докосваш жена, а, Вотров? — добавя друг.

Воханес не им обръща внимание, а прошепва:

— Мислиш ли, че брат ми наистина може да върне Колкан?

Шара поглежда към прозрачното стъкло в атриума на Колкан.

— Ами… Склонна съм да приема, че там наистина има някакво Божество.

— Но… не Колкан?

— Аз си говорих с това Божество, между другото — казва Шара. — Така мисля поне. В нощта, когато нападнаха къщата ти. Видях много сцени от различни божествени текстове… Но нито една не беше ясна. Нещо повече, видях с очите си, че много от чудесата на Юков все още са активни — включително Шкафът на Парнези, — и вече не съм сигурна, че Юков е мъртъв.

Воханес сумти и продължава да чопли възела.

— Тоест, казваш, че… че не знаеш.

— Точно така.

— Супер.

Подръпва упорито въжето около китките на Шара. Тя с горчивина си дава сметка, че това е най-интимният им контакт след онази злополучна нощ, когато са убили Урав.

— Радвам се, че съм тук с теб — казва Воханес. — Тук, в края на всичко това.

— Когато се освободим, стой близо до мен — казва тя. — Шкафът на Парнези не е голям.

— Добре, но искам да ме чуеш… Радвам се, Шара. Разбираш ли?

Шара мълчи. После казва:

— Не би трябвало.

— Защо?

— Защото когато прикритието ми бе провалено… Реших, че ти си го направил.

Той спира да подръпва въжето около китките ѝ.

— Аз?!

— Да. Ти… Ти изведнъж получи всичко, което искаше, Во. Всичко. А и ти беше единственият външен човек освен Малагеш, който знаеше коя съм в действителност. Освен това те бяха забелязали при тъкачниците, макар че явно не си бил ти. Трябва да е бил…

— Волка. — Шара не го вижда, но усеща колко е неподвижен. — Но… Шара, аз никога не… аз никога не бих ти направил такова нещо. Никога. Не бих могъл!

— Знам! Сега го знам, Во. Но тогава мислех, че… мислех, че си болен! Че ти има нещо. Изглеждаше толкова нещастен, толкова унил…

Усеща го как се оглежда.

— Може би не си грешала за това — тихо казва той. — Може би наистина ми има нещо. Но от друга страна, може би не е имало начин да бъда нормален.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид… така де, виж ги само. С такива хора съм отраснал! — Реставраторите са се събрали в атриума на Колкан и коленичат на пода за молитва. — Виж ги! Те се молят на болката, на наказанието! За тях омразата е свещена, за тях всичко, което ни прави хора, е грешно. Естествено, че ще съм смахнат! Никой човек не може да порасне нормален в такава среда!

Някъде отдалече се чува звън на камбана.

— Какво е това? — пита Во.

— Трябва да побързаме — казва Шара.

Друга камбана пропява с тих глас.

— Защо?

Още една камбана. И още една. И още една. Всички са с различен тон, сякаш някои са големи, а други — съвсем малки, но по-важно е друго — всяка камбана предизвиква резонанс в определена част от мозъка, сякаш само въпросната част може да я чуе, и излива в главата на Шара чужди усещания. При звука на една ѝ се струва, че вижда горещи, потънали в омара тресавища, оплетени лиани и китки цъфнали орхидеи; когато забива друга, Шара чува трясък на метал, крясък на гарвани, вой на битка; при следващата усеща в устата си вкус на вино, сурово месо, захар, кръв и нещо, което може да е единствено сперма; при следващата чува оглушителен трясък на сблъскващи се канари и я притиска ужасна тежест; а после, когато и последната камбана се включва в звънтежа, Шара усеща по ръцете си зимен мраз и треперлив огън в краката и сърцето.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза