Читаем Град на стълби полностью

Волка примигва и поглежда назад към своите хора, които са също толкова сащисани като него.

— Аз… не знам какво имаш предвид, Татко Колкан.

— КОГАТО МЕ ПОСРЕЩАТ — казва гласът, — МЕ ПОСРЕЩАТ С ПЛАМЪКА И ВРАБЧЕТО.

Дълга пауза.

— ЗАЩО НЕ ГИ НОСИТЕ?

— Аз… никога не съм чувал за този ритуал, Татко Колкан — казва Волка. Надига се, коленичил като последователите си. — Прочел съм толкова много за теб, но… но теб те няма на този свят от стотици години. Явно този ритуал ми е убягнал.

— ОБИЖДАШ ЛИ МЕ? — пита гласът.

— Не! Не, не! Не, Татко Колкан, никога не бихме направили такова нещо! — Последователите на Волка клатят трескаво глави.

— ТОГАВА ЗАЩО НЕ ГИ НОСИТЕ?

— Ами, просто… просто не знаех, Татко Колкан. Дори не съм сигурен какво точно…

— НЕЗНАНИЕТО — казва гласът — НЕ Е ИЗВИНЕНИЕ.

Колкан пристъпва напред и свежда поглед към паството си. Главата му се поклаща, сякаш Божеството вижда в коленичилите много неща.

— НЕДОСТОЙНИ СТЕ.

Волка е занемял от потрес.

Гласът казва:

— МИЛИ СТЕ ПЛОДОВЕ ВЪВ ВОДИТЕ НА ОКЕАНА. СМЕСИЛИ СТЕ ЛЕН И ПАМУК В ДРЕХИТЕ СИ. СЪЗДАЛИ СТЕ СТЪКЛО С МНОГО ДЕФЕКТИ. ЯЛИ СТЕ ОТ ПЛЪТТА НА ПОЙНИ ПТИЦИ. ВИЖДАМ ТЕЗИ ГРЕХОВЕ ВЪВ ВАС. НЕ СТЕ СЕ ПОКАЯЛИ ЗА ТЯХ. А СЕГА, КОГАТО СЕ ПОЯВИХ, НЕ МЕ ПОСРЕЩАТЕ С ПЛАМЪКА И ВРАБЧЕТО.

Волка и последователите му се споглеждат, не знаят какво да правят.

— Т-татко Колкан, моля те — мълви Волка. — Моля… прости ни. Следвахме всички твои закони, които успяхме да издирим, за които знаехме. Но ние те освободихме, Татко Колкан! Моля те да ни про…

Колкан го посочва. Волка млъква като вкаменен.

— ПРОШКАТА — казва гласът на Колкан — Е ЗА ДОСТОЙНИТЕ.

Колкан плъзва поглед по последователите на Волка.

— ВИЕ СТЕ КАТО ПРАХТА И КАМЪКА, И КАЛТА.

Шара не е видяла никаква промяна, никаква ярка светлина или друго, но мъжете в колкаштански одежди вече не са хора, а статуи от тъмен камък.

Волка стои пред Колкан, все така застинал, но жив — Шара вижда как очите му се въртят трескаво.

— А ТИ… — казва гласът на Колкан, — ТИ СИ МИСЛИШ, ЧЕ НЕ СИ КАТО ПРАХТА И КАМЪКА, И КАЛТА. ЩЕ ТИ БЪДЕ НАПОМНЕНО, ЧЕ СИ ТАКЪВ.

С каквото и да го е държал Колкан, то явно се вдига, защото Волка се строполява на пода, останал без дъх.

— Да, аз… — казва той. — Ще го направя, Татко Колкан, ще го запомня… — Задавя се, полита напред и писва от болка. — Ох! Ох, коремът ми… — Шара вижда как коремът му се издува и расте, голям като на бременна жена. Ужасена, тя обръща лице към пода.

Писъците на Волка стават все по-силни и скоро преливат в гъргорене. Шара го чува как пада на земята. Камбаната на пеперудата се стопява с пукот; Волка мълчи, макар Шара да го чува как се мята.

— ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА.

Чува се звук като от разпаряне на дебел здрав плат. Неспособна да устои, Шара поглежда изпод мигли. Черни заоблени камъни, стотици, се изсипват от пръсналия се корем на Волка, лъщят от кръвта и купчината расте пред очите на Шара.

Задавя се. Колкан вдига леко поглед и тя отново забива лице в пода.

— ХМ — казва гласът.

Двамата с Воханес мълчат. Шара чува треперливия му дъх до себе си.

— ТАЗИ ГЛЕДКА Я ПОЗНАВАМ ДОБРЕ — казва гласът. — ГЛЕДКА, КОЯТО ХАРЕСВАМ. МОЖЕ ДА Е МИНАЛО ВРЕМЕ, НО ОНЕЗИ, ЩО СА ОТ ПЛЪТ, ВСЕ ОЩЕ ИМАТ НУЖДА ОТ ОТСЪЖДАНЕ.

Шара усеща как крайниците ѝ се вдървяват. Чуди се дали Колкан не ги превръща в камък, но явно не — само е парализирана като Волка преди малко.

Тихо изпукване и Воханес започва да се плъзга към Колкан, все едно каменният под на храма е конвейер. С периферното си зрение Шара вижда как Воханес поглежда назад към нея, ужасѐн, шокиран. „Не ме оставяй! — казва сякаш. — Недей!“

— ЗАСТАНИ ПРЕД МЕН — казва гласът на Колкан. — И НЕКА ЧУЯ ПРОСБАТА ТИ.

Шара не вижда, но чува гласа на Воханес:

— П-просбата ми?

— ДА. ПРОСНАЛ СЕ БЕ В ПОЗАТА НА СРАМ И ПОКАЯНИЕ. ИЗЛОЖИ ПРОСБАТА СИ И АЗ ЩЕ ОТСЪДЯ.

„Точно като частните му отсъждания преди да издаде първите си закони — мисли си Шара. — Но Во няма представа за какво иде реч.“

Дълго мълчание. После Воханес казва:

— Аз… аз не съм стар човек, Татко Колкан, но съм видял и живял доста. Аз… загубих семейството си. Загубих приятелите си. Загубих дома си, при това в повече от един смисъл. Но… нека не те разсейвам с тези мои истории.

Ударението, което слага върху „разсейвам“ е толкова тежко, че граничи с вик. При други обстоятелства Шара би завъртяла очи. „Не е от най-деликатните послания, Во…“

— Покайвам се, Татко Колкан — казва Воханес. Гласът му става по-силен. — Наистина. Тъжен съм. Засрамен съм. По-точно, срам ме е, защото искаха от мен да се срамувам, защото очакваха да се срамувам. — Преглъща. — И ме е срам, защото поне в известна степен им угодих. Угодих им, срамувах се от себе си и се мразя за това. Мразя се, защото не открих друг начин да живея. Тъжен съм. Тъжен съм, защото се родих в свят, където се смята за нормално да живееш в отвращение от себе си. Тъжен съм, защото съотечествениците ми вярват, че да си човек е нещо грозно, нещо гадно, нещо нежелано. Това е… това е шибан позор. Позор, наистина.

Ако Шара можеше да се движи, устата ѝ щеше да провисне от шок.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза