Град на стълби

— Покайвам се — казва Воханес. — Покайвам се за всички връзки, които този срам съсипа. Покайвам се, че допуснах моят срам и нещастие да заразят и други. Чукал съм и мъже, и жени, Татко Колкан. Лапал съм безброй пишки и безброй хора са лапали моята. Чукал съм и мен са ме чукали. И беше страхотно, прекрасно. Забавлявах се върховно и с радост бих го направил отново. — Изсмива се. — Имах късмета да срещна и да държа в обятията си прекрасни хора — красиви, добри, умни хора, повярвай ми, — и дълбоко съжалявам, че допуснах себеомразата ми да ги прогони. Обичах те, Шара. Обичах те. Справих се много зле с това, но наистина те обичах по своя си сбъркан начин. И още те обичам. Не знам дали ти си създал света, Татко Колкан. Не знам и дали ти си създал моите хора, или те сами са се създали такива. Но ако твоите думи са ми внушавали като малък, ако твоите думи са насърчили това отровно отвращение от самия мен си, това нелепо самобичуване, тази разрушителна идея, че да си човек, да обичаш и да поемаш риск е грешно, тогава… Е. Тогава, наври си го отзад, Татко Колкан.

Дълга, дълга, дълга пауза.

Сетне — гласът на Колкан, треперещ от ярост:

— ТИ СИ НЕДОСТОЕН.

Писъци огласяват Престола на света.

Шара се бори с парализата, иска да скочи и да се втурне към Во, но не може — каквото и чудо да е използвал Колкан, то я натиска като канара.

Иска да пищи заедно с Воханес, макар неговите писъци да стават все по-ужасни — писъци на непоносима, немислима болка, все по-силни и по-силни, резултат от изтезанията, на които го подлага Колкан.

А после чудото се вдига и тя е свободна.

Надига се и поглежда. Колкан стои пред Воханес, опрял в челото му единия си дълъг, едва подаващ се изпод ръкава на робата пръст; Воханес трепери, плътта му се гърчи, сякаш Божеството излива в главата му безкрайна агония и болка, излива ги там, напълно забравило за Шара.

„Иди при него!“ — мисли си част от нея.

Друга част казва: „Во подмами Колкан да направи това, за да избягаш ти. Колкан е толкова ядосан, че временно е забравил за теб… добре помисли как да използваш този шанс.“

Разплакана, тя измъква ръцете си от разхлабените въжета, затваря очи, казва наум стиховете от Юкоштава и начертава с жест врата във въздуха.

Чува се звук като от удар с камшик. Шара пристъпва в Шкафа и става невидима за собствените си очи.

Колкан вдига глава. Воханес се срива на пода, бял като сняг, неподвижен.

Шара затваря очи и затаява дъх — Шкафът на Парнези не скрива звука.

Колкан се повлича напред, върти глава, докато оглежда Престола. Шара усеща исполински натиск, сякаш потъва все по-дълбоко в океана. „Търси ме, опипва за мен…“

— ШКАФЪТ — казва гласът на Колкан. — ПОМНЯ ТОВА.

Повръща ѝ се от ужас. Колкан е само на четири стъпки от нея, три метра висок, мръсен, вонящ на гнилоч изпод надиплените си роби.

— МОГА ДА СРИНА ТОЗИ ХРАМ — казва той. — И ДА ТЕ СМАЖА. АКО ОЩЕ СИ ТУК.

Поглежда нагоре, към тавана на Престола.

— НО ИМАМ ДА СВЪРША ПО-ГОЛЕМИ НЕЩА.

И изчезва, сякаш изобщо не е бил тук.

Шара още не смее да си поеме дъх. Мести трескав поглед из Престола на света, страх я е, че Божеството дебне в някоя сянка.

Отгоре долита бумтящ глас:

— ТОЗИ ГРАД Е СТАНАЛ НЕДОСТОЕН.

— О, не! — възкликва Шара. Поглежда към Воханес, иска ѝ се да иде при него. „Всичко по реда си — сопва се гласът на оперативния агент в главата ѝ. — Скръбта може да почака.“

— Съжалявам, Во — прошепва тя, изправя се и хуква към изхода.

Из цял Баликов, на рибните пазарища и в уличките, край Солда и в чайните, гражданите зяпат великанската бяла катедрала, която се е появила внезапно в града им, и се сепват при гласа на Колкан, който ехти по улиците.

— НАРУШИЛИ СТЕ БЕЗЧЕТ ЗАКОНИ — казва гласът.

Деца прекъсват играта си и се заслушват.

— ЛЯГАЛИ СТЕ ЗАЕДНО ЗА УДОВОЛСТВИЕ.

Уличен метач, стиснал дългата дръжка на метлата си, се обръща бавно да погледне към небето.

— ОБЛИЦОВАЛИ СТЕ ПОДОВЕ С БЯЛ КАМЪК.

Старците в клуб „Гошток-Солда“ се споглеждат, после свеждат погледи към шишетата с вино и уиски.

— ЯЛИ СТЕ ПЛОДОВЕ С ЯРЪК ЦВЯТ — казва гласът. — И СТЕ ДОПУСНАЛИ СЕМЕНАТА ИМ ДА ГНИЯТ В КАНАВКИТЕ.

В една бръснарница край Солда сащисаният бръснар е махнал половината мустак на един дядо; дядото, също толкова сащисан, още не е забелязал липсата.

— И СТЕ ИЗЛИЗАЛИ ДЕНЕМ С ИЗЛОЖЕНА ПЛЪТ. ЖИВЕЕТЕ С ЧУЖДА ПЛЪТ. ПОГЛЕДНАЛИ СТЕ ТАЙНИТЕ НА ПЛЪТТА СИ И СТЕ ГИ ОПОЗНАЛИ И ЗАТОВА АЗ ПЛАЧА ЗА ВАС.

В лазарета към Дома на Седемте сестри капитан Несрев, все още бинтован, оставя лулата си и вика на сестрите:

— Какво става, да му се не знае?

— ЗАБРАВИЛИ СТЕ КАК ТРЯБВА ДА ЖИВЕЕТЕ — казва гласът.

Пауза.

— АЗ ЩЕ ВИ ПРИПОМНЯ.

Слънчева светлина с цвят на охра се разлива над Баликов. Гражданите засланят очи, извръщат се от прозорците…

А когато поглеждат отново, виждат, че гледката се е променила — сякаш всичко в града е било пренаредено, избутано настрани да отвори място за…

Старица на ъгъла на „Св. Гошток“ и „Св. Гиели“ пада благоговейно на колене и шепти: „Боговете са ми свидетели… Боговете са ми свидетели…“