Град на стълби

Войниците надават победоносен вик и се втурват към укрепленията зад зидовете на посолството. Малагеш се приближава към Шара.

— Как се справих?

— Отлично — казва Шара. — Трябва с това да си изкарваш хляба.

— Много смешно — казва Малагеш и надзърта през решетката на портата. — Онези чудовища знаят, че сме тук. Като гледам, отделят по десетина за разрушаването на всяка сграда, на нас може да отделят и повече. Ти готова ли си?

Шара се колебае.

— Това е пет пъти повече, отколкото дадох на момчето в ареста.

— И?

— Нямам абсолютно никаква представа дали количеството е в правопропорционална връзка със силата на ефекта.

— И?

— Искам да кажа, че дори това да проработи, има голям шанс да умра от свръхдоза.

Малагеш вдига рамене.

— Нищо чудно. Добре дошла в клуба на войниците. Дай да видим ще можеш ли да свършиш нещо полезно, преди да се гътнеш, става ли?

— Как е възможно да… Как можеш да говориш толкова спокойно за това?

Малагеш не отделя поглед от маршируващите бронирани воини.

— То е като плуването — казва тя. — Мислиш си, че си забравил как се прави, но после скачаш във водата и хоп, все едно изобщо не си излизал оттам. Ако ще го правиш, главен дипломат Комейд — казва тя и сочи хапчетата в шепата на Шара, — действай. Защото много скоро ще разберем дали оръжията ни струват нещо срещу тези проклети чудовища.

Бронираните воини се строяват в редица и тръгват към посолството с прецизността на метроном. Умопомрачително дрънчене изпълва улиците и се излива над стените. Малагеш заема позиция при първата батарея и крещи с цяло гърло:

— Целете се в онзи най-вдясно!

Оръдията се завъртат бавно към воина вдясно, който не реагира по никакъв начин.

Малагеш изчаква бронираните да навлязат в обсег, после спуска рязко ръка и ревва:

— Огън!

Оръдията — картечници всъщност — изобщо не звучат като оръдия, установява Шара, а по-скоро като гигантски триони в дъскорезница. Бронзови гилзи изхвърчат в неясни дъги откъм задния край на картечниците и трополят по двора на посолството. Шара наблюдава напрегнато, с надеждата че бронираният воин ще стане на кайма. Нищо подобно — воинът забавя крачка, малки дупки и вдлъбнатини се появяват по нагръдника, лицето и краката. Звукът е като от кухненски шкаф, препълнен с тенджери и тигани, които се изсипват на пода, щом отвориш вратичките.

Картечниците стрелят без прекъсване; бронираният воин започва да залита върху помлените си крака и след близо половин минута непрекъснат обстрел пада на земята. Моментално ято скорци излитат от множеството пробойни в бронята му, а тя се разпада, все едно се е държала на конци. „Скорци — мисли си изненадано Шара. — Но те са от любимите номера на Юков.“ Воинът отзад прескача безучастно разпарчетосаната броня, сякаш смъртта на другаря му е без никакво значение.

Малагеш поглежда към Шара и клати мрачно глава: „Безсмислено е.“

— Не спирай обстрела! — крясва обаче на хората си и те засипват с куршуми настъпващите воини, което ги забавя, но по нищо не личи, че може да ги спре.

„Десет бронирани — мисли си Шара. — Ще минат цели пет минути, докато ги избием всичките.“

Воините са на сто метра от стените на посолството. Стъпалата им дрънчат и трещят при всяка крачка.

— Действай, Шара! — крещи Малагеш. — Не можем да ги удържим!

Шара поглежда малките бели хапчета в шепата си.

Седемдесет метра.

— Действай!

„Проклета да съм — мисли си Шара, — съдбата си проклинам от сърце.“

Вдига рязко шепа към устата си и глътва таблетките.

Чака. Не се случва нищо.

Бронираните са на петдесет метра от стените.

— Ох, майчице — казва Шара. — О, не. Изобщо не действат! Нищо не…

Млъква задавена. После се накланя леко напред, притиснала ръце към стомаха си, едната ѝ ръка литва към устата.

— Не се чувствам… — Преглъща. — Мм, чувствам се стра…

Пада на колене, закашля се и започва да повръща, но от устата ѝ не излиза полусмляна храна или стомашен сок, а цели реки от бял сняг, сякаш вътре в нея има цяла замръзнала планина, по чиито склонове се спуска лавина и се излива през устата ѝ с все камъните, откъртените клони и буците тъмна кал.

Един от войниците извръща отвратено поглед и възкликва:

— Морето да ми е на помощ…

Светът се нагъва около нея като вълнички. Ярки цветове разцъфват устремно в периферното ѝ зрение. Небето е пергамент; земята е катран; белите небостъргачи на Баликов пламват като факли.

„Лелемайчицелелемайчицелелемайчицелелемайчице…“

Кожата ѝ е огън и лед. Очите ѝ горят в черепа. Езикът е твърде голям за устата ѝ. Шара пищи цели пет секунди, преди да се овладее.

— Посланик? — вика Малагеш. — Добре ли си?

„Това са просто страничните ефекти от опиата“ — казва си Шара.

На камъните пред нея се появяват изписани думи: „ТОВА СА ПРОСТО СТРАНИЧНИТЕ ЕФЕКТИ ОТ ОПИАТА.“

— Какъв интересен опиат — казва Шара, но думите излизат от мънички устица, които са се появили върху ръцете ѝ. — Прекрасен опиат!

— Ако ще правиш нещо — крещи Малагеш и думите ѝ оформят огнени въртулки във въздуха, — направи го!