Читаем Град на стълби полностью

Войниците надават победоносен вик и се втурват към укрепленията зад зидовете на посолството. Малагеш се приближава към Шара.

— Как се справих?

— Отлично — казва Шара. — Трябва с това да си изкарваш хляба.

— Много смешно — казва Малагеш и надзърта през решетката на портата. — Онези чудовища знаят, че сме тук. Като гледам, отделят по десетина за разрушаването на всяка сграда, на нас може да отделят и повече. Ти готова ли си?

Шара се колебае.

— Това е пет пъти повече, отколкото дадох на момчето в ареста.

— И?

— Нямам абсолютно никаква представа дали количеството е в правопропорционална връзка със силата на ефекта.

— И?

— Искам да кажа, че дори това да проработи, има голям шанс да умра от свръхдоза.

Малагеш вдига рамене.

— Нищо чудно. Добре дошла в клуба на войниците. Дай да видим ще можеш ли да свършиш нещо полезно, преди да се гътнеш, става ли?

— Как е възможно да… Как можеш да говориш толкова спокойно за това?

Малагеш не отделя поглед от маршируващите бронирани воини.

— То е като плуването — казва тя. — Мислиш си, че си забравил как се прави, но после скачаш във водата и хоп, все едно изобщо не си излизал оттам. Ако ще го правиш, главен дипломат Комейд — казва тя и сочи хапчетата в шепата на Шара, — действай. Защото много скоро ще разберем дали оръжията ни струват нещо срещу тези проклети чудовища.



Бронираните воини се строяват в редица и тръгват към посолството с прецизността на метроном. Умопомрачително дрънчене изпълва улиците и се излива над стените. Малагеш заема позиция при първата батарея и крещи с цяло гърло:

— Целете се в онзи най-вдясно!

Оръдията се завъртат бавно към воина вдясно, който не реагира по никакъв начин.

Малагеш изчаква бронираните да навлязат в обсег, после спуска рязко ръка и ревва:

— Огън!

Оръдията — картечници всъщност — изобщо не звучат като оръдия, установява Шара, а по-скоро като гигантски триони в дъскорезница. Бронзови гилзи изхвърчат в неясни дъги откъм задния край на картечниците и трополят по двора на посолството. Шара наблюдава напрегнато, с надеждата че бронираният воин ще стане на кайма. Нищо подобно — воинът забавя крачка, малки дупки и вдлъбнатини се появяват по нагръдника, лицето и краката. Звукът е като от кухненски шкаф, препълнен с тенджери и тигани, които се изсипват на пода, щом отвориш вратичките.

Картечниците стрелят без прекъсване; бронираният воин започва да залита върху помлените си крака и след близо половин минута непрекъснат обстрел пада на земята. Моментално ято скорци излитат от множеството пробойни в бронята му, а тя се разпада, все едно се е държала на конци. „Скорци — мисли си изненадано Шара. — Но те са от любимите номера на Юков.“ Воинът отзад прескача безучастно разпарчетосаната броня, сякаш смъртта на другаря му е без никакво значение.

Малагеш поглежда към Шара и клати мрачно глава: „Безсмислено е.“

— Не спирай обстрела! — крясва обаче на хората си и те засипват с куршуми настъпващите воини, което ги забавя, но по нищо не личи, че може да ги спре.

„Десет бронирани — мисли си Шара. — Ще минат цели пет минути, докато ги избием всичките.“

Воините са на сто метра от стените на посолството. Стъпалата им дрънчат и трещят при всяка крачка.

— Действай, Шара! — крещи Малагеш. — Не можем да ги удържим!

Шара поглежда малките бели хапчета в шепата си.

Седемдесет метра.

— Действай!

„Проклета да съм — мисли си Шара, — съдбата си проклинам от сърце.“

Вдига рязко шепа към устата си и глътва таблетките.



Чака. Не се случва нищо.

Бронираните са на петдесет метра от стените.

— Ох, майчице — казва Шара. — О, не. Изобщо не действат! Нищо не…

Млъква задавена. После се накланя леко напред, притиснала ръце към стомаха си, едната ѝ ръка литва към устата.

— Не се чувствам… — Преглъща. — Мм, чувствам се стра…

Пада на колене, закашля се и започва да повръща, но от устата ѝ не излиза полусмляна храна или стомашен сок, а цели реки от бял сняг, сякаш вътре в нея има цяла замръзнала планина, по чиито склонове се спуска лавина и се излива през устата ѝ с все камъните, откъртените клони и буците тъмна кал.

Един от войниците извръща отвратено поглед и възкликва:

— Морето да ми е на помощ…

Светът се нагъва около нея като вълнички. Ярки цветове разцъфват устремно в периферното ѝ зрение. Небето е пергамент; земята е катран; белите небостъргачи на Баликов пламват като факли.

„Лелемайчицелелемайчицелелемайчицелелемайчице…“

Кожата ѝ е огън и лед. Очите ѝ горят в черепа. Езикът е твърде голям за устата ѝ. Шара пищи цели пет секунди, преди да се овладее.

— Посланик? — вика Малагеш. — Добре ли си?

„Това са просто страничните ефекти от опиата“ — казва си Шара.

На камъните пред нея се появяват изписани думи: „ТОВА СА ПРОСТО СТРАНИЧНИТЕ ЕФЕКТИ ОТ ОПИАТА.“

— Какъв интересен опиат — казва Шара, но думите излизат от мънички устица, които са се появили върху ръцете ѝ. — Прекрасен опиат!

— Ако ще правиш нещо — крещи Малагеш и думите ѝ оформят огнени въртулки във въздуха, — направи го!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза