Читаем Град на стълби полностью

Плътна панделка от мъгла се е опнала пред посолството. Двама бронирани се появяват изпод развалините на дюкян и тръгват към тях; оръдията за многократна стрелба дават кратък откос, после воините навлизат в реката от завихрена вледеняваща мъгла; чува се характерното съскане на бързо свиващ се метал и воините се покриват със скреж от глава до пети. При следващия откос на оръдията броните им се пръскат като стъкло и стотици кафяви скорци литват към небето.

Гласът… или гласовете са два?… в главата ѝ пита: „Защо се биеш с нас? Нещо лошо ли си направила?“

„Трябва да издигна бариери — мисли си Шара. — Трябва да го държа навън…“

Информацията, осъзнава Шара, може да бъде получавана по толкова много различни канали и толкова малко канали могат да общуват помежду си — точно както антената не може да получи телеграма, както радиопредавателят не може да прочете и най-простичкия документ, макар всичко да е в крайна сметка просто информация. Човешкият мозък има ограничен брой канали — много малко антени и много малко предаватели… Ала мозъкът на Шара, дава си сметка тя, внезапно се е сдобил с неограничен брой антени и предаватели и цялата информация, която доскоро ѝ е изглеждала скрита, сега се влива право в него.

Шара плъзва поглед по Баликов и вижда конструкцията зад реалността, машинарията, която я поддържа, безчетните колелца, вериги и подпори, вижда колко ръждясала и аварирала е тя. Колко феноменално сложен е бил този град преди Примигването — много по-сложен, отколкото би могъл да си представи обикновеният човек! „Ето това е сътворил Таалхаврас — мисли си тя — преди да умре… Верига от безброй чудеса, които се трудят кротко зад кулисите.“

Заема се да построи около себе си убежище от отломките на подреалността. В очите на Малагеш и войниците Шара прилича на диригент, които ръководи невидим оркестър, виждат движенията на ръцете ѝ, но не и невъзможно тежките късове, които тя придвижва от едно място на друго, Божествените структури, за които техните очи са слепи. „Все едно скалъпваш навес — мисли си Шара — от отломките на мост.“

Гласът в главата ѝ казва: „Защо бягаш от нас? Защо ни изостави, Олвос?“

Шара се чуди: „Какво става, по дяволите?“

Тъкмо премества един голям къс да запуши пробойна, когато светът изведнъж почернява и тя вижда…

… Колкан стои пред нея в море от мрак, сивата му роба потрепва от невидимо течение. „Те ме затвориха — шепне Колкан. — Заключиха ме, натикаха ме в едно тясно кьоше на вселената само защото се опитах да помогна на своя народ… А после Юков дойде при мен. Дойде в килията ми и ме нарани. Нарани ме толкова много…“

Колкан изчезва и на негово място се появява кльощав мъж с тривърха шапка със звънчета и шутовска одежда, ушита от животински кожи. „Налагаше се! — казва сопнато той. Гласът му е като пищенето на хиляди скорци. — Те ни избиваха! Убиваха децата ни! Хвърляха труповете им да гният в гигантски масови гробове! Трябваше да направя нещо! Трябваше да се скрия някъде!“

Видението избледнява. Шара се къпе в студена пот и трепери неистово.

„Трябва да ги блокирам — казва си тя. — Трябва да ги блокирам.“

С периферното си зрение вижда как неколцина бронирани се приближават, навлизат в мъглата и замръзват.

— Огън! — дава заповед Малагеш. Оръдията ги натрошват на малки парченца и улицата се изпълва със скорци.

Шара изпробва с мисъл своята невидима бариера. Различава пробойните, защото, погледнато през тях, небето е като жълт пергамент. „Навън — мисли си тя. — Колкан превръща истинския свят в подобие на своя. Божественото му влияние пресътворява реалността на Баликов.“ Привлича още Божествен материал да запуши пробойните, но преди да е приключила…

Колкан се появява и казва: „Ти беше по-стара от мен, единствената по-стара от мен. Аз те слушах, Олвос. Когато си тръгна, аз се уплаших и попитах паството си какво да правя… Мисля, че направих страшно много грешки, Олвос…“

Колкан изчезва отново. Появява се кльощавият мъж с тривърхата шапка и крясва ядосано: „Търсих те къде ли не, Олвос! Само ти беше оцеляла освен мен! Имах нужда от помощта ти! Наложи се да имитирам собствената си смърт, да съсипя собствените си творения, оставих децата си да умрат! Години наред трябваше да се крия заедно с Колкан в неговата отвратителна килийка!“

Шара полага усилия да се съсредоточи.

„Юков също е жив — мисли си тя шокирано, докато запълва пробойната. — Но защо се появи само Колкан, когато Волка счупи стъклото?“

Толкова много малки дупки… Толкова много мънички местенца, през които да се промъкне той… или те… или то… или каквото е там.

„Така няма да го спра — мисли си Шара. — Така само се отбранявам, отлагам всичко, а Баликов гори и хора умират.“

Още петнайсет бронирани воини пристъпват в ледената мъгла и замръзват. Оръдията на Малагеш ги разкъсват. Скорци излитат като рояци мухи.

Колкан се появява пред нея: „Какво да правя сега? Какво да правим?“ После изчезва.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза