Читаем Град на стълби полностью

Появява се Юков, бесен. „Избий ги всичките! Избий ги заради онова, което ни сториха! Кръвосмешение, майцеубийство, горчивина и ужаси! Собственото ми потомство, собственото ми Благословено дете се надига срещу нас и ни избива като овце! Нека изгорят! Нека изгорят!“

И тогава Шара разбира. „Не… не, не е възможно. Видях само едно Божество в Престола на света, чух само един глас… нали?“

Трясък и дрънчене от стъпките на бронирани воини. Писък на оръдия за многократна стрелба. Писукане на милиони скорци…

После небето се сгърчва като повърхността на тъмно езеро.

Гласът на Колкан проехтява из целия град: „СТОП.“

В същия миг взводовете от дрънчащи бронирани воини спират на място.

Шара усеща как гигантско око се завърта да я погледне.

Поглежда към улицата пред посолството — висока закачулена фигура стои и наблюдава от пет-шест пресечки разстояние.

Колкан килва глава.

— ТИ — казва гласът му — НЕ СИ ОЛВОС.

Шара трескаво се мъчи да манипулира Божествената машина около себе си, опитва се да я прегрупира в движение, да защити хората си, да защити своите съотечественици.

Колкан клати глава.

— НОМЕРЦА И ИГРИЧКИ.

Въздухът потрепва. Реки от бронирани воини изникват с маршова стъпка от улички и пресечки и се строяват на булеварда, който води към посолството.

— ВСИЧКО Е САМО НОМЕРЦА И ИГРИЧКИ.

Морето от бронирани воини се обръща към посолството и тръгва в строй.

— Не — прошепва Шара. — Не, не, не…

В същия миг усеща гигантски, настървен натиск върху защитата, която е съградила — реката от вледенена вода започва да се разваля, Божественото ѝ убежище скърца и стене, мозъкът ѝ вибрира. Лудост се влива в мозъка ѝ като вода в потъващ кораб. Тя се опитва да отвърне на удара. „Аз съм като насекомо — мисли си тя, — което се опитва да тласне назад спускащо се стъпало.“

Вледеняващата вода изчезва. Улиците са залети от бронирани воини. Трима от тях мятат гигантските си мечове по зидовете на посолството. Остриетата разсичат белия камък, сейпурски войници отхвърчат с крясъци от една установка. За изненада на Шара дребният Питри Сатурашни надава тъничък боен вик, заема мястото им при оръдието и открива огън. Шара се опитва да използва Свещта на Овски, но дори искра не се получава — сякаш кислородът е изсмукан напълно от въздуха.

Всичко я притиска и притиска, и притиска, поройни води, които всеки момент ще прелеят през дига…

„Ще умра, както са умрели безброй мои сънародници“ — мисли си тя.

Хиляда Божествени воини напират срещу невидимите ѝ стени.

„Смазана под машинарията на Божественото.“

После един от войниците край нея надава вик:

— Вижте! В небето! Кораби! В небето плават кораби!

Шара усеща спад в натиска. Срива се на земята, задъхана и полумъртва.

Надниква над зида и вижда Колкан да гледа нагоре — явно този обрат в събитията е изненада и за него.

Шара се дави в кашлица и си мисли: „Не, не! Нима вече са унищожили Галадеш? След всичко това нима битката е вече загубена?“

Опитва се да погледне през сълзите в очите си… и с объркване осъзнава, че в небето има само един кораб.

После чува гласа на друг войник:

— Ама тоя кораб под дрейлингски флаг ли плава?!

Малагеш казва:

— Знам го този флаг. Той е на крал Харквалд. Какво става, мамицата му?

— Зигруд — казва Шара.



Корабът „Морнвиева“, обслужван до неотдавна от двайсет и три членен екипаж и обитаван понастоящем от един-единствен гратисчия, пори облаците и вятъра като насън. Зигруд стои на руля, пуши лула и внася лека корекция в курса.

Засмива се. Не помни кога се е смял за последно. На кораб е за пръв път от години, пуши си лулата… Полузабравено блаженство, което не е вярвал, че ще преживее отново.

„Няма по-голяма наслада — мисли си той — от това да плавам отново.“ Към мачтата пред него е заварен много голям пръстен; някога към този пръстен са били вързани двайсет и три дебели въжета, осигуряващи двайсет и тримата членове на екипажа. Сега от пръстена висят само краищата на двайсет и три срязани въжета, размятани от силния вятър.

Откровено казано, това е най-лесният абордаж на Зигруд за всички времена — оказало се е достатъчно да насочи по едно оръдие към останалите кораби в армадата, да произведе по един изстрел с всяко (едва по-късно е съобразил, че този кораб едва ли е конструиран за едновременна стрелба с толкова много оръдия и че е цяло чудо дето не се е разпаднал от тази злоупотреба), след това да изтича на палубата, докато наоколо цари хаос, да среже осигурителните въжета, да грабне руля и да наклони кораба съвсем лекичко…

Усмихва се хищно при спомена за малките тъмни фигурки, които се премятат във въздуха, устремени към последната прегръдка на майката земя.

Реставраторите са заложили всичко на предположението, че Сейпур ще се окаже напълно неподготвен за обстрел от въздуха; но на свой ред не са предвидили възможността за престрелка въздух-въздух.

Зигруд вижда посолството долу, вижда и реката от сребристи воини на улицата отпред, вижда и гигантската закачулена фигура, която стои в тила им.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза