Читаем Град на стълби полностью

Шара вдига поглед към настъпващите бронирани воини. Преброява ги и вика: „Девет!“. Знаела е защо това е важно, но причината изчезва от съзнанието ѝ още преди викът да е отекнал. Вижда ясно, че бронираните са ходещи плетеници от множество сложни чудеса, но вътре има истински хора, принудително мобилизирани в служба на Колкан. „Ала веднага щом бронята пострада безвъзвратно — вижда тя, — чудото ги превръща в скорци и ги отпраща… Което определено е в стила на Юков.“

Изтичва при укрепленията и вика на напиращите воини:

— Каква броня носите? На Колкан или на Юков? На кое Божество служите? — Те, разбира се, не ѝ отговарят. Шара започва да се смее лудешки. — О, чакай. Чакай! Забравила бях! Забравила, забравила, забравила!

Двайсет метра.

— Какво си забравила!? — крещи Малагеш.

— Забравила бях, че знам Свещта на Овски! — отвръща щастливо Шара. — Чела съм за това чудо много отдавна!

Стои с лице към взвода бронирани воини… „Бостански плашила“ — мисли си и си припомня природата на това чудо: „Всички сърца са като свещи. Фокусирай светлината на своето и тя ще премахне всички препятствия.“

Представя си воините като метална стена пред себе си.

Воините затрептяват със златна светлина като мед. После…

Сякаш гигантска колона от нажежен вятър преминава през тях; воините пламват в горещо червено, размазват се пред погледа ѝ…

… и внезапно на улицата се появява гигантско ято цвърчащи скорци. Издигат се вкупом през каньона от сгради към небето, тъмен гръмотевичен облак, от който валят кафяви и черни перца.

От бронираните воини е останало плискащо се езерце разтопен метал. Само долната част на краката им е запазила формата си — прасците им стърчат от жълто-червените вълнички като девет чифта зарязани метални ботуши.

Шара поглежда към ръцете си. Върху дланите ѝ, с големи букви, пише: „НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ, МАМКА МУ!“

— Не мога да повярвам, мамка му! — вика Малагеш. Войниците крещят победоносно и невярващо, удрят с арбалетите си по зида на посолството.

Още трима бронирани тичат по улицата към тях. Оръдията за многократна стрелба се насочват към тях и откриват огън. Воините потрепват, сякаш им е студено, но не спират.

„Чудесата са като формуляри — мисли си трескаво Шара. — Готови и попълнени формуляри за доставка на нещо. Внасяш ги и получаваш исканото! Но не е задължително да го правиш по този начин! Можеш да ги попълваш в движение, стига да си наясно с правилата!“

— Какво крещи тя? — пита Малагеш.

— Нещо за попълване на формуляри… — отговаря смутено един от войниците.

Шара посочва най-левия брониран воин. „Ти си човек, който носи броня — внушава му тя, — но бронята ти е направена от обикновени лъжици!“

Бронираният се стапя като пясъчен замък, пометен от вълна, срива се в облак от хиляди разпиляващи се метални лъжици, които дрънчат по паважа. Ново ято скорци се издига към потъмняващото небе.

Шара избухва в смях и ръкопляска като дете на цирково представление.

— Какво, по дяволите?! — казва Малагеш.

Шара посочва другите двама и крещи: „Лъжици! Лъжици!“, и те се разпиляват на лъжици като първия. Още скорци излитат, сякаш някой е съборил гнездата им.

— Лесно е! — крещи Шара. — Сетиш ли се как става, после е лесно! Просто никога не съм мислила за това по правилния начин! Има толкова много мускули, които да използваш, просто не знаем за тях!

После небето потрепва — сякаш е от хартия и някой отзад, някой много голям, току-що го е докоснал.

Във въздуха се появява пулсация, която, изглежда, усеща единствено Шара.

Чува гласа на Колкан да прошепва тихо в ухото ѝ: „Олвос? Ти ли си това?“

Усмивката на Шара замръзва.

— О — казва тя. — Леле!

— Какво? — пита Малагеш.

Гласът в главата на Шара казва: „Олвос? Какво правиш? Защо не ни помогна?“

— Какво става? — пита нетърпеливо Малагеш.

— Той знае, че съм тук — казва Шара. — Колкан знае, че съм тук.



— Може просто да имаш халюцинации… — казва Малагеш.

Гласът казва: „Олвос? Сестро-съпруго? Защо се криеш от мен, от нас?“

— Не са халюцинации — казва Шара. — Едва ли мога да си изхалюцинирам нещо толкова шантаво.

— И какво ще правиш?

Шара разтърква брадичката си.

— Ще трябва да си изградя свои собствени укрепления срещу тази конкретна атака.

Обръща се с лице към града. „Но защо ме мисли за Олвос?“

Усеща как нещо като ръка се пресяга към мозъка ѝ да улови тази мисъл. „Олвос? — казва гласът. — Ти ли си наистина? И ти ли си наранена като нас?“

Трябва да изчисти ума си. Трябва да изчисти ума си.

Заема се с физическата реалност наоколо — бронираните воини са създания с чисто физически характеристики, затова тя променя улицата по протежение на посолството (сейпурските войници зяпат сащисано, докато павета и асфалт изчезват) и я пълни с ледена вода: „Вода толкова студена, че да натроши метал…“

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза