Читаем Град на стълби полностью

… стройни красиви бели небостъргачи, обточени и увенчани със злато. Приличат на гигантски бели чапли, които газят в сивото тресавище на модерен Баликов.

— ЗАБРАВИЛИ СТЕ ВСИЧКО, НА КОЕТО СЪМ ВИ УЧИЛ — казва гласът. — ВЪРНАХ СЕ ДА ВИ ГО ПРИПОМНЯ. ЩЕ БЪДЕТЕ ОЧИСТЕНИ ОТ ГРЕХА. ЩЕ ИЗТРЪГНА ОТ ВАС ИЗКУШЕНИЕТО.

Вятър подухва по улица „Св. Василий“. Сякаш насън, десетки пешеходци внезапно се отправят към средата на улицата и застават там рамо до рамо с лице на север. Сред тях има майки, бащи, синове, дъщери и никой от тях не реагира на уплашените викове на приятели и роднини, които питат какво става.

Вятърът набира сила. Гражданите на Баликов са принудени да заслонят очите си с ръце и да извърнат лица. Чува се дрънчене, сякаш вятърът незнайно как е довял на улицата хиляди метални съдинки. Когато хората свалят ръце и поглеждат, не могат да повярват на очите си.

На мястото на пешеходците сега стоят петстотин бронирани войници. Броните им са гигантски, дебели и лъскави, покриват всеки сантиметър от телата им; толкова са плътни, че сякаш не са войници, а съживени брони. Шлемовете им наподобяват лъскави образи на пищящи демони; мечовете им са грамадни, почти два метра дълги, облизва ги студен огън.

Единствено Шара Комейд, която поглежда през рамо към войниците, докато тича към посолството, знае, че ги е виждала някъде. Нима само преди броени седмици е накарала Зигруд да свали онази картина от стената на ГД Труни и да я скъса?

Гласът на Колкан казва:

— ЩЕ ПОЗНАЕТЕ БОЛКАТА И ЧРЕЗ НЕЯ ЩЕ ПОЗНАЕТЕ ПРАВЕДНОСТТА.

Войниците се обръщат към хората по тротоарите и вдигат мечовете.



Малагеш вижда Шара да тича към укрепленията и ѝ крясва:

— Какви ги дрънка тоя глас, по дяволите?

— Това е Колкан! — казва Шара, едва си поема дъх.

— Богът Колкан?

— Да! Говори за законите си.

— Облицовка от бели камъни? Плодове с ярък цвят?

Войници помагат на Шара да се покатери през укреплението.

— Това също е част от законите му, да!

— И откъде, мамка му, се взеха тези бели сгради?

— Това е Стария Баликов — казва Шара. — Части от Баликов, какъвто е бил преди. Явно е изтеглил всичко обратно и е разбутал сегашните сгради, за да отвори място на новите.

— Нямам… — Малагеш търси думи. — Нямам ни най-малка представа какви ги дрънкаш! Забрави за това, въпросът е какво смята да прави той. И какво да правим ние?

По улиците отекват писъци. Малагеш заслепява с ръка очи да види.

— Насам тичат хора — казва тя. — Какво става?

— Виждала ли си картината „Нощта на червените пясъци“ от Ришна?

— Да?

— Помниш ли континенталната армия, която е противник на каджа в нея?

— Ами, да… — Малагеш сваля ръка, обръща се и зяпва Шара с ужас.

— Да — казва Шара. — Явно Ришна е била много точна в детайлите.

— Кол… Колко са?

— Стотици — казва Шара. — И ако прецени, Колкан винаги може да направи още. Той е Божество все пак. Но е възможно аз да имам оръжие, за което той не знае.

Двете хукват по стълбите към кабинета на Шара. Шара отваря едно чекмедже на бюрото си и вади парчето черен метал, което е дала да преработят във връх на стрела.

— За това ти говоря.

— И какво е то?

— Металът, с който каджът е убил Божествата — казва Шара. — Не подлежи на божествено влияние. С това парче каджът е екзекутирал Юков, прострелял го е в главата. Трябва само да примамим Колкан навън, после някой би могъл да стреля по него с това, точно като през Войната.

— Добре… Ако приемем, че всичко, което казваш, е вярно, не е ли логично по време на Войната каджът да е имал стотици и дори хиляди от тези малки парченца метал?

— Е… да.

— Но сега само ти имаш такова?

— Да.

— Добре. Как ще го примамим?

— Ами…

— И какво ще стане, ако не го уцелим?

— Ами тогава… ще трябва да си приберем стрелата, предполагам.

Малагеш я зяпва с равни дози изумление и раздразнение.

— Нямах време да съставя план! — казва Шара.

— Сериозно? По нищо не личи.

— Нямах представа, че всичко това ще се случи сега!

— Да, ама се случва! И да си призная, главен дипломат, според мен тоя план няма да сработи!

Подът под краката им се разлюлява. Отвън викат войници. Шара и Малагеш стигат до прозореца точно навреме да видят как една четириетажна сграда на десетина пресечки от тях се срутва, сякаш я събарят тежки машини. От прахоляка и отломките се появяват силуети в лъскава стомана, вдигнали право нагоре гигантските си мечове.

— Достатъчно силни са да рушат сгради? — ахва изумено Шара.

— И какво казва планът ти за тях? — пита Малагеш.

Шара наглася очилата си.

— С какво оръжие разполагате?

— С обикновени арбалети, плюс пет малки оръдия за многократна стрелба. — Малагеш събира палеца и показалеца си в кръгче. — Навиваш ги и те изстрелват ей толкова големи снарядчета два пъти в секунда.

— По-големи оръдия нямате, така ли?

Малагеш клати глава.

— Не. Споразумението забранява използването на преносима тежка артилерия на територията на Континента.

— И според теб тези снарядчета ще могат ли да пробият бронята на онези… неща?

— Ами, бронята им е божествена, така че…

— Да, но може би Колкан все още не знае за барута — разсъждава на глас Шара.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза