Град на стълби

„Не искам да го виждам — мисли си Шара. — Не мога. Нека е някой друг, само не Колкан…“

Извива трескаво въжетата. Нещо горещо капва върху дланта ѝ. Усеща как едното въже се плъзва през кокалчето на кутрето ѝ, после и през палеца.

Сребърният чук започва да трепти, ръбовете му се размазват, сякаш самият метал вибрира, изпълнен с енергия, която трудно може да удържи.

Воханес стисва здраво въжетата; Шара се хвърля напред с цялата си тежест и с надеждата да се скъсат, но уви…

Волка вдига чука високо. Жълто-оранжевата слънчева светлина се отразява в метала.

Горещите капки по дланта на Шара са се слели в ручейче, плътно и мокро.

„Някой да направи нещо“ — мисли си тя.

Волка надава вик и замахва силно с чука.

Стъклото се счупва с тих пукот.

Златна светлина се излива през прозореца и огрява белия каменен под на храма. Подът бързо се превръща в слънце, в звезда, ослепително сияние, чисто, ужасно, студено.

Вик се изтръгва от гърлата на Воханес и Шара, те навеждат глави заслепени. Светлинната вълна е толкова силна и неочаквана, че в желанието си да ѝ обърнат гръб двамата губят равновесие и падат на пода. Нещо изстъргва грозно в китката на Шара — в най-добрия случай я е изкълчила лошо.

После — тишина. Шара изчаква, сетне надига глава да погледне.

Мъжете в колкаштански одежди зяпат нещо пред себе си.

Пред счупения прозорец стои някаква фигура, по раменете ѝ се сипва слънчева светлина.

Прилича на човек, но е много висок — близо три метра. Облечен е в дебела дълга сива роба, която крие лицето му, ръцете и стъпалата; ала главата му се обръща наляво-надясно озадачено някак, той — ако наистина е „той“ — оглежда обстановката и коленичилите мъже, сякаш току-що се е събудил от странен сън.

— Не — прошепва Шара.

— Жив е — казва Волка. — Жив е!

Закачулената фигура обръща глава да го погледне.

— Татко Колкан! — виква Волка. — Татко Колкан, ти се върна при нас! Спасени сме! Спасени сме!

Волка се смъква бързо по стълбата, присъединява се към коленичилите мъже, които са все така неподвижни, отпуска се на колене и се просва по очи, прострял ръце в краката на Божеството.

— Татко Колкан — казва Волка, — добре ли си?

Колкан мълчи. Прилича досущ на статуя, само ветрецът развява леко робата му.

— Нямаше те много, много години — казва Волка. — Ще ми се да ти кажа, че заварваш света праведен и добър. Но за жалост, откакто теб те няма, всичко се обърка. Нашите колонии се разбунтуваха, убиха братята и сестрите ти и поробиха всички нас!

Мъжете около него кимат хорово и поглеждат уплашено нагоре към Колкан, явно очакват да реагира остро. Но Колкан мълчи неподвижно под сивата си роба.

— Во — прошепва Шара.

— Да?

— Прави каквото правя аз — прошепва тя. Все още със стегнати на гърба ръце, тя се превърта по очи, надига се на колене и се привежда силно напред, докато челото ѝ не опира в пода.

— Какви ги?…

— Покаяние — тихо обяснява Шара. — Колкан обича покаянието.

— Какво?

— Просни се ничком пред него! И не прави нищо друго! Всичко друго ще бъде сметнато за обида!

Воханес неохотно се превърта по лице и опира чело в пода.

„А ако Колкан не ни обърне внимание — мисли Шара, — току-виж съм успяла да се измъкна от примката, нали Во я разхлаби.“

— Воортя беше убита в колониите — казва Волка. — Таалхаврас и Аханас загинаха в началото на нашествието. А Юков, страхливецът Юков, се предаде и беше екзекутиран! Колониалите ни управляват, все едно сме кучета, забраниха със закон обичта ни към теб, Татко Колкан. Забранено ни е да те боготворим, да те пазим в сърцата си. Но ние те чакахме търпеливо, Татко Колкан! Аз и моите последователи запазихме вярата си и направихме всичко по силите си да те върнем! Дори възстановихме атриума ти в Престола на света! Донесох камъните чак от Ковашта, та като се върнеш, да те посрещнат знаци на почит и обожание! Освен това заловихме най-еретичния предател на твоите нрави, както и дете от кръвта на човека, който съсипа нашата Свещена земя! — Волка сочи назад към Шара и Воханес и се сепва за миг, когато ги вижда проснати ничком в знак на покаяние. — Умни страхливци са те, оставят се на твоята милост. Но нима с всинца ни не е така! Ние всички се оставяме на твоята милост, Татко Колкан! Ние сме твоите отдадени слуги! Създадохме небесна армия да се бие за теб, но се боим, че тя не ще е достатъчна! Умоляваме те да ни помогнеш, заедно да скъсаме оковите си, да се надигнем и да върнем на света прежната праведност и величие!

Престолът на света мълчи. Шара извива леко глава, за да вижда какво става, едновременно с това се опитва да измъкне едната си ръка от примката.

Колкан върти глава и оглежда малобройното си облечено в черно паство.

Премества тежестта си на другия крак и плъзва поглед по другите атриуми.

Сетне нейде в храма се чува глас; Шара не го чува с ушите си, а нейде в главата си — приглушен глас като звук от трошащи се скали, макар гласът да изрича само една дума:

— КЪДЕ?

Волка се поколебава и вдига глава.

— К-къде какво, Татко Колкан?

Колкан все така оглежда Престола на света. Гласът прозвучава отново:

— КЪДЕ СА ПЛАМЪКЪТ И ВРАБЧЕТО?