Читаем Град на стълби полностью

„Една камбана за всяко Божество — мисли Шара. — Не знам как го е направил, не знам дори какво точно прави, но е намерил начин да събуди гласа на всички камбани в Престола на света.“

— Какво става? — пита Воханес.

— Погледни към прозореца — казва Шара — и ще разбереш.

Смътен светлик се е появил в прозореца и с всяка пулсация се усилва. Златна слънчева светлина, сякаш слънцето е толкова силно, че прониква през пръстта, за да огрее това тъмно и мрачно място.

„Не слънцето огрява през пръстта — мисли си Шара. — Ние се издигаме.“

— Той го движи — казва тя. — Издига го. Издига Престола на света.



Докато войниците на Малагеш укрепват умърлушено двора на посолството, светлината започва да се променя.

Самата Малагеш надзирава работата им от портата. Зидовете на посолството са високи и бели, с железен парапет на върха, и макар да са доста красиви, не са добри за отбрана. Освен това посолството се намира на открито, уязвимо място, клекнало в пресечната точка на две големи улици — едната минава покрай стените, другата прекосява цял Баликов и води право към портите на посолството. Ако надзърне през решетките на портата, Малагеш може да види чак до центъра на Баликов, по права линия. „Ако Шара е права за онези оръдия — мисли си тя, — налице са приблизително милион ъгъла, от които могат да ни обстрелват с тях.“

Въпреки тези недостатъци на отбраната Малагеш не пришпорва чрезмерно хората си, най-вече защото тайничко се надява, че Шара ужасно много греши. Но когато чува камбаните в далечината, а сенките на металния парапет започват да танцуват по каменната настилка на двора, устата ѝ провисва така, че пуретата пада в краката ѝ.

Малагеш се обръща. Слънцето се движи — макар стените на Баликов да го замъгляват, то пак прилича на капка разтопено злато, която се плъзга с висока скорост от мястото си току над хоризонта, прави пируети наляво, уголемява се едва забележимо и скоро се спуска към другия хоризонт, сякаш се кани да залезе.

„Възможно ли е цял един ден да се изниза току-що пред очите ни?“ — пита се Малагеш.

Врявата на камбаните бие по сетивата ѝ, сякаш с всеки удар те рушат невидими конструкции и ги пресътворяват.

Жълто-оранжевата слънчева светлина пулсира над покривите. Един лъч се спуска надолу, все едно е пробил през плътни облаци, макар небето да е чисто, и се отразява в камбанарията в центъра на града, която на свой ред грее с ярка светлина.

Малагеш и войниците ѝ извръщат очи от ослепителния светлик, а когато отново поглеждат натам, виждат как светлината на слънцето — на залязващото слънце — лъщи по исполински излъскан купол. Малагеш заслонява очите си с ръка.

Гигантска кремавобяла катедрала с изящна орнаментика стърчи в центъра на Баликов, камбанарията ѝ е висока почти половин километър.

— Какво е това? — пита един от лейтенантите. — Откъде се взе това чудо?

Малагеш въздъхва и си мисли:

„Мразя, когато песимистите се оказват прави.“

— Хайде! — вика тя. — Бъдете така добри да свалите очите си от пейзажа и да се хванете на работа! Имаме двор за укрепяване! Започнете инсталирането на батареята зад стените на посолството!

— Огневата батарея? — пита един от сержантите, младо момиче на двайсетина години, и изтрива нервно потното си чело. — Губернаторе, сигурна ли сте?

— Абсолютно. Размърдайте се, а ако предпочитате да ви дам начална скорост с ботуша си по изисканите ви задници, няма проблем! Какво сте ме зяпнали? Размърдайте се, проклетници!

Каквото пожънеш

Изгубен съм в океана на съдбата и времето, но поне имам любов.

Надпис върху стената на общата стая в академията „Фадхури“

Волка се спуска по стълбището на камбанарията.

— Добра работа свърших — казва им. — И мисля, че Татко Колкан ще остане доволен.

Воханес се изсмива с отвращение.

— А сега — Волка е стигнал до края на стълбата — нека го върнем у дома. — Поглежда настрани към Воханес и Шара, които са затворени в капана на Камбаната. — Може би след това ще се прегърнем като истински братя. Може би той ще те очисти. Може би ще покаже милост.

— Ако те е направил по свой образ и подобие, Волка — казва Воханес, — значи дълбоко се съмнявам.

Волка изсумтява и тръгва към атриума на Колкан. Реставраторите са се наредили около прозрачното стъкло на прозореца, коленичило паство, което чака своя пророк. Волка минава спокойно между тях — незнайно защо Шара се сеща за млада госпожица, която е дошла на първия си бал, — и спира пред един от мъжете.

Връзките около китките на Шара са се разхлабили доста.

— Не се отказвай, Во — казва тя отчаяно. — Моля те.

Воханес изсумтява, дръпва по-силно.

— Чукът — тихо казва Волка.

Мъжът, пред когото се е спрял, вади дълъг сребърен чук. Волка го взема внимателно, отива при стълбата и бавно се качва по стъпенките към стъклото.

Шара почти е успяла да извади единия си палец от примката, но това я е затегнало на друго място, около китката.

Волка вдига сребърния чук към устните си и му нашепва нещо напевно.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза