Град на стълби

— Не съм склонна да поема този риск. Бих предложила да се оттеглим… Само дето онези неща се движат много бързо.

— А дори да се оттеглим, това няма да ни спаси от летящите бойни кораби — казва Шара.

Малагеш я зяпва невярващо.

— Какви летящи бойни кораби?

— Нямам време да ти обяснявам сега. Имаме ли работещ телеграф?

Малагеш клати глава.

— Линията замлъкна преди няколко минути. Всъщност всичко електрическо спря да работи.

— Явно е от влиянието на Колкан. Не можем да се оттеглим, не виждам как ще останем тук, не можем да предупредим и Галадеш… — Шара разтрива слепоочията си. „Винаги съм се питала дали ще умра за страната си, но никога не ми е хрумвало, че ще умра по този начин“ — мисли си.

Поглежда назад към отвореното чекмедже, иска ѝ се — пълна глупост — да намери там още едно парченце черно олово.

Вместо това вижда кожена торбичка. Знае какво има вътре — десетина малки бели хапчета.

— Хм — измърморва тя под нос. Взема торбичката и надниква в нея.

— Ако ти хрумва нещо гениално — казва Малагеш, — съветвам те да го измислиш възможно най-бързо.

Шара изважда едно хапче и го вдига пред очите си.

— Философски камък.

— Опиатът, който даде на онова хлапе в полицейския арест?

— Да. Помага ти да общуваш с Божествата, но също така… Подсилва действието на много чудеса.

— И?

„Това е самоубийство“ — мисли си Шара.

— И? — повтаря Малагеш.

„Да не го направя също е самоубийство.“

Накрая казва с неохота:

— Аз знам доста чудеса.

— Така! — крещи Малагеш. — Отворете си добре ушите!

Още една сграда се срива, само на няколко пресечки, и сейпурските войници се споглеждат смутено, но Малагеш продължава:

— Още от деца всички вие сте си мечтали да станете като каджа, нали? Представяли сте си как вие водите онези битки, как вие печелите онези победи, как се къпете в славата. Е, нека ви припомня, момчета и момичета, един исторически урок… — Нещо избухва близо до брега на реката; огнена топка с диаметър двайсетина стъпки се издига във въздуха между два високи бели небостъргача. — Помните ли как Нощта на червените пясъци се е сдобила с името си? Помните ли как каджът извел опърпаната си войска от стотина освободени роби в пустинята Хадеш и се озовал лице в лице не само с Божеството Воортя, а и с пет хиляди бронирани континентални воини. Воини, които адски много приличали на онези там. — Тя сочи към улицата, където сребристи силуети посичат хора, каруци, автомобили, сгради, всичко. — Врагът ги превъзхождал многократно, на равен терен, без абсолютно никакво стратегическо предимство за каджа и неговите хора! Всеки нормален военачалник би стигнал до извода, че са обречени. Аз бих стигнала до извода, че са обречени. Но не били, защото каджът извадил оръжие, заредил го със специален снаряд и стрелял право в проклетото лице на Воортя! — Почуква се с показалец по средата на челото. — И веднага щом Воортя умряла, броните на онези континентали — които били толкова дебели, толкова тежки, толкова непробиваеми и толкова магически леки — изведнъж станали точно толкова тежки, колкото биха били без магията на Божеството. И армията се сринала под тежестта им. Без своето Божество онези ужасни воини били беззащитни, затиснати под стотици килограми желязо и стомана! И войската на каджа, шайка необучени роби и фермери, които цял живот търпели издевателствата на подобни воини, се нахвърлили отгоре им и ги довършили с ножове, камъни и шибани градински инструменти! — Един от крановете при новия мост се клати напред-назад като метроном, после пльосва в ледените води на Солда. Ята скорци се вият над града, пищят и чирикат. — За една нощ избили пет хиляди мъже! Избили ги както лозар реже грозде от асма! Газели в кръв до глезените! И точно затова, момчета и момичета, наричаме онази битка Нощта на червените пясъци!

Шара стои в средата на двора, брои хапчета и се опитва да прецени правилната доза. „Ще полудея ли? Ще се намърда ли Колкан в мозъка ми да ме унищожи? Или просто ще се гътна мъртва и ще оставя хората си на произвола на съдбата? Или просто ще ми се разхлопа сърцето, както когато прекаля с чая…“

— А сега нека ви припомня сегашното ни затруднение! — казва Малагеш. — Шансът определено не е на наша страна, знам! Каузата ни изглежда загубена! Но ние сме обучени войници! И имаме на своя страна правнучката на каджа, която само преди месец отърва града от разбеснялото се изчадие на Колкан! Мечтали сте си да изживеете отминала слава, изгубени мигове от историята? Толкова ли са ниски стандартите ви? Днес вие ще творите история! Вие ще сте героите, за чийто подвиг хората ще пеят и след сто години! Вие сте легенда! И ще се увенчаете с победа!

За пълна изненада на Шара войниците надават кръвожаден вик и започват да скандират: „Комейд! Комейд! Комейд!“

Шара поаленява като червено цвекло и мърмори под нос: „Леле-мале“.

— А сега заемете позиции при укрепленията — казва Малагеш — и се целете право в тъпите очи на онези неща, чувате ли? Може да са бронирани, но не са съвършени!