Град на стълби

— Доколкото се вижда с просто око, ти си най-обикновена дребна сейпурка — продължава той. — Ниска, мръснокафява… е, може би глиненокафява би било по-точно, землисто кафява, непривлекателен тъмен цвят, който не подхожда на човешката плът… с характерните за расата ви слаба брадичка и клюнест нос. Китките ти, като при повечето от твоята раса, са ужасно тънки и крехки, а ръцете ти са ужасно космати, което вероятно важи и за останалата част от тялото ти. Сигурно се бръснеш доста често, или пък не, но дори да го правиш, пак не би могла да се сравниш дори с най-грозната жена от Свещените земи. Гърдите ти не са провисналите грозновати неща, които се срещат често сред твоята порода, но не са и особено хубави… всъщност толкова са малки, че направо не съществуват. А очите ти, скъпа… Какви очила само! Очите ти функционират ли изобщо? Чудя се какво ли е да си такова грозно джудже? Колко ли тъжен е животът ти, живот на същество от пепелявите земи, на същество, направено от глина… — Поклаща глава, все така усмихнат. Усмивката му хем прилича на усмивката на Воханес, хем е неин изроден вариант — при Во тя е пълна с напиращ, неподражаем чар, при този тип говори за трудно сдържана ярост. — Ала истинското естество на твоето престъпление, истинската простъпка, на теб и на целия ти род, е че отказвате да го признаете. Отказвате да признаете собствените си недостатъци, своите жалки, грозни недостатъци! Нямате срам! Не криете телата си, плътта си! Не пълзите в краката ни! Не осъзнавате, че вие, недокоснатите от Божественото, лишените от благословия, непозналите просветление, сте ненужни, непредвидени, безполезни! Претенциите ви са гигантски и това е най-големият ви грях, ако изобщо приемем, че същества като вас са способни на грехопадение.

Прилича на Воханес в толкова отношения — голяма част от жестовете, стойката, маниерите са като на Во. Ала в този тип има нещо… хем по-декадентско, хем по-деликатно. Нещо в начина, по който върти ханша си или скръства ръце… Шара се сеща за мховоста, за женствената му походка, имитираща някого, когото към онзи момент още не познаваше.

Преглъща и пита, макар вече да знае:

— Кой?…

— Ако реша да те счупя — казва той, — отвътре ще си празна… Глинена черупка на човек, забележителна само с подобието си на човек. Какво толкова видя в нея, Воханес?

Непознатият поглежда към ъгъла на стаята.

Воханес седи на пода в ъгъла, обвил с ръце коленете си. Лицето му е цялото в рани от побой, едното му око е затворено от оток, кожата — жълто-зелена като на жаба, по горната му устна ръждавее засъхнала кръв.

— Во… — прошепва Шара.

— Надявах се да открия в нея изкушение за плътта — продължава мъжът, — което да обясни залитането ти. Но по нея почти няма плът, която да изкуши твоята. Честно, нямам представа какво привлекателно си открил в това същество. Наистина не откривам нищо привлекателно в нея, братле.

Шара примигва.

„Братле?“

— В… В… — заеква тя.

Непознатият се обръща към нея и вдига високо вежда.

Шара чува в главата си думите на Воханес: „Беше на петнайсет, когато се присъедини към група поклонници. Тръгнаха на поход към ледения север да търсят някакъв шибан храм.“

— В… Волка? — успява да изрече. — Волка Вотров?

Той се усмихва.

— А! Виж ти. Значи ми знаеш името, малко глинено дете?

Шара напразно се мъчи да подреди упоените си мисли.

— Мислех… мислех, че си мъртъв…

Той клати глава и се усмихва широко. После казва:

— Смъртта е за слабите.

— „За онези, които искат да ме познаят — цитира Волка, — за онези, които искат да ги види окото ми и да бъдат обичани, не можа да има твърде силна болка, нито твърде ужасно изпитание, нито твърде страшно наказание, през което да преминат. Защото вие сте мои деца и трябва да страдате, за да бъдете велики.“

И се усмихва снизходително на Воханес.

— Колкаштава — казва Шара.

Усмивката на Волка се стапя и той я поглежда студено.

— Книга втора, ако не се лъжа — казва Шара. — Писанията му до свети Морнвиева по повод племенника му, който бил смазан от лавина.

— И Морнвиева толкова се засрамил — казва Волка, — задето е попитал Татко Колкан защо е станало така, задето си е позволил да го разпитва така непочтително, че…

— Че отсякъл дясната си ръка — казва Шара, — дясното си стъпало също, избол дясното си око и си отрязал десния тестис.

Волка се усмихва до уши.

— Толкова е странно да чуя как същество като теб изрича такива неща. Все едно да чуеш птица да говори.

— Намекваш — казва Шара, — че като ни изтезаваш, ни правиш по-добри?

— Няма да ви изтезавам. Поне не повече от това, което вече понесе малкото ми братче. Но иначе би ви направило по-добри, да. Бихте познали срама. Изтезанието би угасило горделивия блясък в очите ти. Знаеш ли изобщо за какво говориш?

— Бас ловя, че според теб Колкан е жив — казва Шара.

От усмивката на Волка не е останала и следа.

— Къде си бил, господин Вотров? — пита тя. — Как си оцелял? Казано ми бе, че си мъртъв.

— О, но аз наистина умрях, малко пепеляво момиче — казва Волка. — Умрях в една планина далеч на север. И бях прероден. Пречистен и прероден.