Читаем Град на стълби полностью

— Доколкото се вижда с просто око, ти си най-обикновена дребна сейпурка — продължава той. — Ниска, мръснокафява… е, може би глиненокафява би било по-точно, землисто кафява, непривлекателен тъмен цвят, който не подхожда на човешката плът… с характерните за расата ви слаба брадичка и клюнест нос. Китките ти, като при повечето от твоята раса, са ужасно тънки и крехки, а ръцете ти са ужасно космати, което вероятно важи и за останалата част от тялото ти. Сигурно се бръснеш доста често, или пък не, но дори да го правиш, пак не би могла да се сравниш дори с най-грозната жена от Свещените земи. Гърдите ти не са провисналите грозновати неща, които се срещат често сред твоята порода, но не са и особено хубави… всъщност толкова са малки, че направо не съществуват. А очите ти, скъпа… Какви очила само! Очите ти функционират ли изобщо? Чудя се какво ли е да си такова грозно джудже? Колко ли тъжен е животът ти, живот на същество от пепелявите земи, на същество, направено от глина… — Поклаща глава, все така усмихнат. Усмивката му хем прилича на усмивката на Воханес, хем е неин изроден вариант — при Во тя е пълна с напиращ, неподражаем чар, при този тип говори за трудно сдържана ярост. — Ала истинското естество на твоето престъпление, истинската простъпка, на теб и на целия ти род, е че отказвате да го признаете. Отказвате да признаете собствените си недостатъци, своите жалки, грозни недостатъци! Нямате срам! Не криете телата си, плътта си! Не пълзите в краката ни! Не осъзнавате, че вие, недокоснатите от Божественото, лишените от благословия, непозналите просветление, сте ненужни, непредвидени, безполезни! Претенциите ви са гигантски и това е най-големият ви грях, ако изобщо приемем, че същества като вас са способни на грехопадение.

Прилича на Воханес в толкова отношения — голяма част от жестовете, стойката, маниерите са като на Во. Ала в този тип има нещо… хем по-декадентско, хем по-деликатно. Нещо в начина, по който върти ханша си или скръства ръце… Шара се сеща за мховоста, за женствената му походка, имитираща някого, когото към онзи момент още не познаваше.

Преглъща и пита, макар вече да знае:

— Кой?…

— Ако реша да те счупя — казва той, — отвътре ще си празна… Глинена черупка на човек, забележителна само с подобието си на човек. Какво толкова видя в нея, Воханес?

Непознатият поглежда към ъгъла на стаята.

Воханес седи на пода в ъгъла, обвил с ръце коленете си. Лицето му е цялото в рани от побой, едното му око е затворено от оток, кожата — жълто-зелена като на жаба, по горната му устна ръждавее засъхнала кръв.

— Во… — прошепва Шара.

— Надявах се да открия в нея изкушение за плътта — продължава мъжът, — което да обясни залитането ти. Но по нея почти няма плът, която да изкуши твоята. Честно, нямам представа какво привлекателно си открил в това същество. Наистина не откривам нищо привлекателно в нея, братле.

Шара примигва.

„Братле?“

— В… В… — заеква тя.

Непознатият се обръща към нея и вдига високо вежда.

Шара чува в главата си думите на Воханес: „Беше на петнайсет, когато се присъедини към група поклонници. Тръгнаха на поход към ледения север да търсят някакъв шибан храм.“

— В… Волка? — успява да изрече. — Волка Вотров?

Той се усмихва.

— А! Виж ти. Значи ми знаеш името, малко глинено дете?

Шара напразно се мъчи да подреди упоените си мисли.

— Мислех… мислех, че си мъртъв…

Той клати глава и се усмихва широко. После казва:

— Смъртта е за слабите.



— „За онези, които искат да ме познаят — цитира Волка, — за онези, които искат да ги види окото ми и да бъдат обичани, не можа да има твърде силна болка, нито твърде ужасно изпитание, нито твърде страшно наказание, през което да преминат. Защото вие сте мои деца и трябва да страдате, за да бъдете велики.“

И се усмихва снизходително на Воханес.

— Колкаштава — казва Шара.

Усмивката на Волка се стапя и той я поглежда студено.

— Книга втора, ако не се лъжа — казва Шара. — Писанията му до свети Морнвиева по повод племенника му, който бил смазан от лавина.

— И Морнвиева толкова се засрамил — казва Волка, — задето е попитал Татко Колкан защо е станало така, задето си е позволил да го разпитва така непочтително, че…

— Че отсякъл дясната си ръка — казва Шара, — дясното си стъпало също, избол дясното си око и си отрязал десния тестис.

Волка се усмихва до уши.

— Толкова е странно да чуя как същество като теб изрича такива неща. Все едно да чуеш птица да говори.

— Намекваш — казва Шара, — че като ни изтезаваш, ни правиш по-добри?

— Няма да ви изтезавам. Поне не повече от това, което вече понесе малкото ми братче. Но иначе би ви направило по-добри, да. Бихте познали срама. Изтезанието би угасило горделивия блясък в очите ти. Знаеш ли изобщо за какво говориш?

— Бас ловя, че според теб Колкан е жив — казва Шара.

От усмивката на Волка не е останала и следа.

— Къде си бил, господин Вотров? — пита тя. — Как си оцелял? Казано ми бе, че си мъртъв.

— О, но аз наистина умрях, малко пепеляво момиче — казва Волка. — Умрях в една планина далеч на север. И бях прероден. Пречистен и прероден.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза