Читаем Град на стълби полностью

Ала и друг нахален въпрос си пробива път с лакти в главата ѝ: „Ако Воханес стои зад това, защо Реставраторите ще нападат дома му?“

Е, очевидно ще има възможност да го попита лично — той седи на една пейка наблизо, преметнал крак връз крак, с ръце в скута, и зяпа крайбрежната алея, но не в посоката, от която идва Шара. Не е с обичайното си изискано облекло, а отново е предпочел тъмнокафявото палто и черната риза, закопчана догоре, както го е видяла Шара в нощта на Урав.

Сеща се какво ѝ е казал Зигруд: „Дори дрехите му не бяха обичайните. Облечен беше като някакъв монах.“

Шара плъзга поглед по навалицата. Никой не обръща внимание на Воханес. Струва ѝ се, че той я е видял, но въпреки това не поглежда открито към нея, а е извърнал глава, така че тя вижда само тила му…

— Какво става с теб, Во? — пита тя, когато го наближава. — Болен ли си? Луд ли си? Или наистина си забъркан в това от самото начало?

Той се обръща към нея с усмивка. Не носи обичайния си бастун.

— Последното, слава на боговете — казва ведро.

Шара застива, със закъснение осъзнала защо е избягвал погледа ѝ до последния възможен момент.

Лицето му много прилича на лицето, което тя познава — същата волева челюст, същата грееща усмивка. Но очите са по-тъмни и са хлътнали дълбоко в черепа.

Шара не чака; обръща се и хуква.

Някакъв човек — всъщност нисък и съвсем обикновен на вид младеж, — който уж се разхожда небрежно, ѝ подлага крак и я спъва. Шара се просва на земята.

Непознатият става от пейката и тръгва към нея с приятна усмивка.

— Чудех се дали ще дойдеш — казва той, — но прецених, че онова с товос ва ще наклони везните. В крайна сметка аз го научих на тази игра. Радвам се да видя, че си захапала въдицата!

Шара понечва да се надигне. Непознатият насочва ръка към нея и измърморва нещо. Чува се звук като от камшик. Шара поглежда надолу и осъзнава, че е станала съвсем прозрачна — вижда съвсем ясно каменните павета под краката си, или по-скоро там, където би трябвало да са краката ѝ.

„Шкафът на Парнези“ — казва си Шара миг преди някой да притисне парцал към устата ѝ. Изпарения се просмукват в носа ѝ, погледът ѝ се замъглява, силите ѝ изчезват.

Шара пада назад в ръцете им — двама мъже, може би трима. Непознатият — уж Воханес, но друг, — си изтрива носа и казва:

— Чудесно. Да вървим.

Понасят я по крайбрежната алея. Изпаренията проникват все по-надълбоко в мозъка ѝ. „Защо никой не ми помага?“ — мисли си тя. Но хората наоколо само зяпат любопитно групичката и се чудят защо тези мъже се правят, че носят нещо тежко.

Шара се предава; изпаренията я обгръщат, тя заспива.

Семейни връзки

През полето снежно,по заледената река,през злачната дъбраваще те чакам аз.Ще те чакам вечно.Огънят ми ще гори —светлинка в студа.Светлинка за теб и мен,защото те обичам много.Ще ти се стори, че ме няма,но знай, че огънят ми тук еза онези със любов в сърцата,що искат да я споделят.Книга на червения лотос,част втора, 9.12-9.24

Шара се събужда с лице към гола сива стена. Тънка струйка въздух се промъква в дробовете ѝ, после я разтърсва силна кашлица.

— О-о! — казва весело някой. — Виж ти! Кой ни се събуди?

Шара се обръща на другата страна. Мислите ѝ са неясни и бавни. Намира се в гола стая без прозорци, която незнайно защо ѝ се струва позната.

В стаята има две врати, едната е отворена, другата — не. Непознатият стои пред отворената врата, облечен е с колкаштанска дреха. Усмихва ѝ се. Очите му са като мокри камъчета, хлътнали дълбоко в черепа.

— Наистина не разбирам — казва той — какво толкова е намерил в теб.

Шара примигва бавно.

„Хлороформ — спомня си. — Ще мине почти час, преди главата ми да се проясни…“

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза