Град на стълби

Ала и друг нахален въпрос си пробива път с лакти в главата ѝ: „Ако Воханес стои зад това, защо Реставраторите ще нападат дома му?“

Е, очевидно ще има възможност да го попита лично — той седи на една пейка наблизо, преметнал крак връз крак, с ръце в скута, и зяпа крайбрежната алея, но не в посоката, от която идва Шара. Не е с обичайното си изискано облекло, а отново е предпочел тъмнокафявото палто и черната риза, закопчана догоре, както го е видяла Шара в нощта на Урав.

Сеща се какво ѝ е казал Зигруд: „Дори дрехите му не бяха обичайните. Облечен беше като някакъв монах.“

Шара плъзга поглед по навалицата. Никой не обръща внимание на Воханес. Струва ѝ се, че той я е видял, но въпреки това не поглежда открито към нея, а е извърнал глава, така че тя вижда само тила му…

— Какво става с теб, Во? — пита тя, когато го наближава. — Болен ли си? Луд ли си? Или наистина си забъркан в това от самото начало?

Той се обръща към нея с усмивка. Не носи обичайния си бастун.

— Последното, слава на боговете — казва ведро.

Шара застива, със закъснение осъзнала защо е избягвал погледа ѝ до последния възможен момент.

Лицето му много прилича на лицето, което тя познава — същата волева челюст, същата грееща усмивка. Но очите са по-тъмни и са хлътнали дълбоко в черепа.

Шара не чака; обръща се и хуква.

Някакъв човек — всъщност нисък и съвсем обикновен на вид младеж, — който уж се разхожда небрежно, ѝ подлага крак и я спъва. Шара се просва на земята.

Непознатият става от пейката и тръгва към нея с приятна усмивка.

— Чудех се дали ще дойдеш — казва той, — но прецених, че онова с товос ва ще наклони везните. В крайна сметка аз го научих на тази игра. Радвам се да видя, че си захапала въдицата!

Шара понечва да се надигне. Непознатият насочва ръка към нея и измърморва нещо. Чува се звук като от камшик. Шара поглежда надолу и осъзнава, че е станала съвсем прозрачна — вижда съвсем ясно каменните павета под краката си, или по-скоро там, където би трябвало да са краката ѝ.

„Шкафът на Парнези“ — казва си Шара миг преди някой да притисне парцал към устата ѝ. Изпарения се просмукват в носа ѝ, погледът ѝ се замъглява, силите ѝ изчезват.

Шара пада назад в ръцете им — двама мъже, може би трима. Непознатият — уж Воханес, но друг, — си изтрива носа и казва:

— Чудесно. Да вървим.

Понасят я по крайбрежната алея. Изпаренията проникват все по-надълбоко в мозъка ѝ. „Защо никой не ми помага?“ — мисли си тя. Но хората наоколо само зяпат любопитно групичката и се чудят защо тези мъже се правят, че носят нещо тежко.

Шара се предава; изпаренията я обгръщат, тя заспива.

Семейни връзки

През полето снежно,

по заледената река,
през злачната дъбрава
ще те чакам аз.
Ще те чакам вечно.

Огънят ми ще гори —

светлинка в студа.
Светлинка за теб и мен,
защото те обичам много.

Ще ти се стори, че ме няма,

но знай, че огънят ми тук е
за онези със любов в сърцата,
що искат да я споделят.

Книга на червения лотос,

част втора, 9.12-9.24

Шара се събужда с лице към гола сива стена. Тънка струйка въздух се промъква в дробовете ѝ, после я разтърсва силна кашлица.

— О-о! — казва весело някой. — Виж ти! Кой ни се събуди?

Шара се обръща на другата страна. Мислите ѝ са неясни и бавни. Намира се в гола стая без прозорци, която незнайно защо ѝ се струва позната.

В стаята има две врати, едната е отворена, другата — не. Непознатият стои пред отворената врата, облечен е с колкаштанска дреха. Усмихва ѝ се. Очите му са като мокри камъчета, хлътнали дълбоко в черепа.

— Наистина не разбирам — казва той — какво толкова е намерил в теб.

Шара примигва бавно.

„Хлороформ — спомня си. — Ще мине почти час, преди главата ми да се проясни…“